Сатири танцуват със сатъри

1.

            Едно въже се спуска от дупка в купола на гробницата, към каменния под пет метра по-долу. Случвало се е преди – в книги, филми и мечти. Вероятно се прави, откакто homo sapiens sapiens е решил, че трябва да строи огромни погребални съоръжения, бъкани със скъпоценности, за да осигури щастливото си пребиваване отвъд. И все пак, това не прави тръпката по-малка. Нисък, слаб мъж се спуска по въжето. В него няма нищо особено – казва се Иван Иванов, на двадесет и девет години. Има светло кестенява коса, сини очи и това, което в свят на ексцесии и отдалечаване от изсконните ценности, които се предполага, че трябва да са съградили тази цивилизация, минава за добро сърце. Съдбата е отредила да се роди в малко градче, с родители без особено образование или интелектуални заложби. Баща му избягал, когато Иван бил на дванадесет, за да чука някаква богата кака, с която се запознал, докато бачкал като строителен работник в Несебър. Майка му е дебела, добродушна и вечно нещастна женица, минала през ада, за да даде на сина си най-доброто.

            -Виждаш ли нещо? – Дебелия не може да изчака Иван поне да се спусне до долу.

            Фенерчето осветява стените, изрисувани с ловни сцени. На слабата светлина лицата на хората изглеждат зловещо.

            -Виждаш ли нещо бе? – Дебелия е прекалено дебел, несръчен и страхлив, за да слезе сам. Затова му трябва Иван.

            А въздухът долу е задушлив, спарен от вековете, в които единствена компания са му правели куп разлагащи се останки, превърнали се впоследствие в торба кости, керамични съдове, пълни с вино и пшеница, златни и сребърни накити, оръжия, ловни принадлежности и отдавна изгнили празнични одежди.

            -Има много неща. Никой не е влизал преди май – отговаря сподавено Иван.

            Той не иска да бъде тук. Страшно е, зловещо е, а на всичко отгоре е неправилно. Но Дебелия му е казал, искаш ли да изкараме набързо много пари? Всичко ще бъде лесно. Качваме ме се на Нивата ми и отиваме в полето. Копаем малко. И сме богати. Никъв риск, убеждава го Дебелия, пушейки стомилиметров Червен Кинг и бивайки потен, миризлив и нахакан. Дебелия няма проблеми. Ще умре скоро. Една сутрин ще се събуди, кашляйки и ще повърне кръв. Ще се изплаши за момент, решавайки, че трябва да спре да пие ракия с вино за безалкохолно и да пуши по кутия и половина на ден. Но няма да се случи.

            Старите навици умират трудно, особено когато нямаш достатъчно акъл.

            Дебелия ще умре, миришейки дори по-лошо, отколкото сега. Послетепенно от сто и петнадесет ще стане осемдесет килограма. Гърдите му ще хриптят, а кашлицата ще става все по-болезнена. Ще пукне, давейки се в собствената си слуз.

            Всички ще скърбят.

            Ще го погребат в хубав дървен ковчег и ще раздават жито на гроба му. Ще се лепят некролози.

            Рак на белите дробове, ще каже някой.

            По-скоро на черния дроб, ще контрира друг.

            Поживя си като цар, едва ли е съжалявал, а пък не беше чак толкова лош човек, надига се хор като в антична комедия.

            Но дотогава все още има известно време.

            Сега Дебелия се поти много, а шкембето му се тресе, докато се навежда, опитвайки да види нещо. Вади цигара и пали.

            -Давай по-бързо, че тоя вятър в храстите ме плаши. Мое излезе некой таласъм, де да знаеш.

            Това ми помага страшно много, мисли си Иван и избърсва избилата по челото му студена пот. Всяка негова стъпка по каменната настилка отеква в сводестия таван. Усеща, че се паникьосва, въпреки, че много добре знае, че няма за какво.

            Проклятието на фараона всъщност е просто инфекция, причинена от ухапване на комар.

            Не съществуват страшни чудовища, които изяждат нарушителите на вечния покой на благородника.

            След два часа ще си бъдеш вкъщи, след два дни вече ще имаш достатъчно пари, че да платиш борчовете в бакалията на Киро и да се махнеш от това забравено от бога място. Ще се преместиш в София, ще намериш работа в строителството и красиво, добро момиче, което да обичаш и което да те обича. И най-накрая всичко ще бъде наред. Човек не е създаден, за да страда, въпреки че много често така изглежда.

            Но тези мисли не са в състояние да го успокоят, докато е там долу. Тук се намира в паралелна реалност и много добре знае, че не е желан. Иван Иванов се пита, дали ако от сенките изскочи нечия деформирана, мощна ръка, Дебелия ще свари да му помогне. Не, разбира се. Дори да иска, няма да може да реагира. А и много по-вероятно е просто да побегне, друсайки огромния си корем към джипа.

            “Дано чудовището да стигне и него”, пожелва той и в този момент лъчът на фенера осветява скелета.

            Тук трябва да притаи дъх, да изпадне в благоговение пред уникалното съкровище, сърцето му да започне да препуска от вълнение, обаче не става така. Всичко, което иска, е да се махне възможно най-скоро от това проклето място. Иска да бъде в хола на родната си къща и да гледа Шоуто на Слави. По-добре, вече мечтае да спи и цялата история да бъде просто кошмар.

            Скелетът лежи в специално изградената за него ниша и оголеният череп му се усмихва. Около главата има диадема и обеци. Златни, макар и да не може да бъде сигурен на хепатитно-жълтеникавата светлина на фенера, може да се обзаложи че са златни. Онова, което някога са били ръце, сега са обкичени с гривни. Колан. В краката на тракийския принц лежи скелетът на вярното му ловджийско куче. Заедно с върхове на стрели, меч, кама и острие на копие. Както и четири статуетки.

            -Ай де бе! – Дебелия шепти, въпреки, че иска да крещи.

            -Ей сега – отвръща му Иван и потръпва от начина, по който камъните поемат думите му.

            Облизва устни и се навежда, за да разгледа статуетките. Три същества с животински крака, тела на хора и рога на главите, сатири, точно така, сатири, подскачат обрасла със златна трева земя. Зад тях гола девойка свири на арфа. Значи сатирите не подскачат, а сигурно танцуват. Детайлите са невероятни, имайки предвид, че фигурките са високи не повече от петнадесет сантиметра. И сатирите, и момичето са засмени. Не се хилят зловещо, а са щастливо усмихнати. Всеки сатир държи в ръка нож с дебело острие. Танцуват. Всичко е толкова реалистично, сякаш всеки момент ще чуе музиката на арфата.

            -Кво се моткаш бе? – не престава да мърмори Дебелия.

            Иван се сепва и започва да събира накитите в големия чувал от сезал, който е закачил на колана си.

            2.

            По черния селски път Нивата друса много.

            -Голям удар напраихме, мойто момче – Дебелия е запалил нова цигара. – Поне два бона ще изкараш, тъй ша знаеш.

            Иван мълчалив и много изнервен.

            -Тия фигурки, никога не съм виждал такива. Пък съм прочел всяка книга, дето е излязла за археология.

            Иманярите са единствените хора, които четат научни трудове.

            -Тая вечер ще ги оставим у вас, всичкото. Щом майка ти е заминала при сестра си, няма да има кой да ги види. Утре сутрин ще мина да ги взема и да ги занеса на моя човек. Веднага ще ги шитне, я за Англия, я за Италия. Много голям късмет изкарахме.

            Майка му е гости на леля. Мъжът й, бог да го прости, си пийваше много, упорито се носеха слухове и че кръшка, обаче все пак да умре човекът, с когото си живяла двадесет години, трябва да изисква някаква подкрепа. Еба си късмета, мисли си Иван. Чичо намери точно сега да пукне. Не ги искам тия неща вкъщи, колкото повече мисля за тях, толкова повече ме стряскат.

            Стегни се. Малко остана. Щом Дебелия казва, че сме изкарали голям късмет, значи е така. Дебелия може да е боклук, но разбира от такива неща. Виж каква къща вдигна. След седмица-две заминаваш за София и започваш нов живот. Понякога трябва да направиш нещо лошо, да – едно лошо нещо може да ти осигури цялото щастие на този свят. Господи, моля те, направи така, че всичко да стане както трябва, нека продадем златото и не ни хванат и обещавам, че това ще бъде първото и последното неправилно нещо, което правя в живота си. Ще си намеря жена, ще я обичам и ще се грижа за нея, ще я карам да се чувства по-хубаво от принцеса, ще имаме малък апартамент в София и поне три деца, които да ни радват и да ни карат да се гордеем с тях. Ще те почитам винаги, ще работя много и ще ходя на църква всяка неделя, моля те, Господи, докажи, че ме обичаш.

            -…ще я продам тая трошка и ще си купя Ленд Круизер най-накрая, пък нека жената да мрънка, че трябва да правим ремонт на покрива – хваща той края на разказа на Дебелия за това какво ще направи със своя дял от парите – който, естествено, ще бъде много повече от дяла на Иван, но това въобще, ама никак, ако ме разбираш, няма значение.

            3.

            Сцена трета.

            Иван Иванов седи на продънения стар диван в хола на къщата, където е минал целия му живот. По БНТ въртят за пореден  път „Английският пациент”. Много тъп филм, мисли си Иван. Гледал го е вече два пъти целия, на третия заспа след първите десет минути. Няма никакво действие, никаква кръв, никакви загадки за разрешаване. Просто овъглен мъж и някаква смотана медицинска сестра, дето и тя не знае какво иска.

            Иван не гледа филма. Пуснал е телевизора, просто за да има какво да говори и да го кара да се чувства по-малко сам в старата двуетажна къща. Не иска да стои сам и да чака сутринта. Гледа диадемата, обеците, гривните и пръстените. Гледа ансамбъла от статуетки, сатирите, които танцуват със сатъри и голата девойка, която ги следва с арфата, колана и монетите и върховете на стелите, копието, ръждясалия меч с отдавна изгнилата дървена дръжка. И в главата му постоянно се върти една и съща картина.

            Входната врата се отваря с трясък. Не, по-добре, направо изскача от пантите и на прага застава полицай с черна маска на главата. Това определено не е Пешо Касапа, едиственият щатен полицай в Х. За него са дошли спец-частите, Борба с организираната престъпност, или нещо такова, десет мускулести мъжаги с качулки и автомати, които нахълтват един след друг в дома на майка му и крещят:

            -Лягай на земята! Да ти виждам ръцете!

            И всичките му мечти за спокоен, щастлив живот си отиват със скоростта, колкото тече бързото производство. Отиват си със строгия глас на съдиата:

            -Млади момко, не знам защо си решил да съсипеш живота си по този начин.

            Отиват си, както водата изтича в канала. С удара на чукчето по масата. Дали българските съдии имат чукчета? По филмите винаги е така – един трясък в дървената маса и прекарваш следващите десет години от живота си зад решетките. Никога не е влизал в съдилище.

            Иван седи на дивана и „Английският пациент” бива все така най-скучният филм в историята на киното, а находките от гробницата на непознатия тракийски принц седят, разпръснати на ниската вехта масичка.

            Сатирите танцуват и изглеждат щастливи във всеки един детайл от изящните си златни тела. Дори ноктите по стисналите им здраво ножовете нокти са релефни.

            Господи, не помни кога се е молил толкова младият човек, нека по-бързо да идва утре и да се отърва от тези неща. Не искам прекалено много, нали?

            Иван Иванов все пак решава да се качи на горния етаж, където е стаята, в която спи сам от седемгодишен. Винаги е потъвал в непробуден сън в момента, в който помирише възглавницата. Качва се бавно, оставяйки всики лампи в къщата светнати – светлината, поради причини, криещи се вероятно дълбоко в насадената още от първобитните общества психология, носи спокойствие.

            Изненадващо, заспива веднага.

            Сънува сатири. Танциват и пеят на поляна сред гората, около огромна клада, чиито пламъци напомнят косата на особено красива девойка.

            4.

            Буди се малко преди призори, по времето, когато не е нито ден, нито нощ. Когато небето е студено синьо, почти лилаво, и петлите се будят, за да кукуригат по дворовете, когато най-раннобудните стават за работа, псувайки съдбата, с все още залепнали от гурли очи и крещяща нужда от кофеин, никотин или бира, според зависи какво ги буди най-добре. Когато светът тепърва ще се ражда отново, а слънчевото божество на древните излиза през портите на отвъдното, където се е борило с демоните, застрашаващи да погълнат Вселената с огромната си, зла паст.

            Иван Иванов се буди, не защото е сънувал кошмар, не защото се е среснал, без да знае защо, със сърце, борещо се да изскочи от гърдите му. Буди се, защото чува музика.

            Някой дърпа струните на арфа от долния етаж, и това е най-красивот нещо, което някой може да чуе.

            Все още сънувам, не може да е друго, казва си Иван. Лежа си в леглото, със здраво затворени клепачи, увит в дебелото родопско одеало, защото е октомври и нощите постепенно стават по-студени, особено когато живееш в планината.

            Сън е и затова ставам, за да проверя какво се случва. Сигурно съм забравил телевизора включен и дават концерт. Но дълбоко в себе си Иван знае, че не е така. Не е никакъв концерт това, което чува, а арфата на миниатюрната златна девойка. Нежните й пръсти, дърпащи струните, създаващи мелодия, която не е достигала човешки уши в продължение на хилядолетия.

            Екзалтацията от поредния литър вино, изпит по време на мистериите на сливане с природата.

            Иван Иванов слиза по стълбите и това е много важно. Стъпалата не скръцат, във въздуха не се носи усещане за обреченост. Само музика, а музиката не може да предвещава отсечена от Дамоклевия меч глава, нали така?

            Със всяка крачка уплахата му намалява. Освен това всички лампи светят. Светлината е спокойствие, помниш. Светлината е спокойствие, а музиката е щастие, каквото никой не може да ти даде, за което дори боговете на древните не смеят да мечтаят.

            Най-накрая, след двадесет и две стъпала, една междинна площадка и къс, тесен коридор, Иван Иванов се озовава в хола, а всяко съмнение е разпръснато. Телевизорът е изключен, а под светлината на трите осемдесетватори крушки на произвеждания по Бай Тошово време полилей, на ниската, захабена холна масичка три петнадесетсантиметрови златни сатира танцуват под звуците на арфата на голата девойка, която ги следва.

            Движи се на забавен каданс и се навежда над тях. Четирите фигури се смеят и това не са безмълвните усмивки на статуи. Смеят се с глас, подскачат, излезли от постамента си и танцуват върху масата. Има нещо красиво, определно мистично и хипнотизиращо в чупките, които правят, в малките им, изящни тела, хибриди на животни и хора. И в погледите им – със сигурност най-живите очи, били те и с размерите на карфица, които Иван е виждал някога.

            Навежда се още по-близо до тях, а цялото му същество се изпълва с такава радост, че всеки момент самият той ще затанцува.

            Тогава един от сатирите се обръща към него и Иван изпищява. Със скорост, която не може да бъде засечена, маската на щастие върху лицето на митологичното същество се променя с изражение на ярост. Зъбите му се оголват и остието с размери на бръснарско ножче в ръката му проблясва. Иван остъпва крачка назад и се спъва в дивана. Без да се усети, тупва по задник и преди да помисли за бягство, сатирът прави огромен за ръста си скок и забива ножа си в окото му.

            Другарите му го следват. Вторият го пронизва в шията, малко над лявата ключица. Докато третият достига сърцето му, голата девойка продължава да свири на арфата. Ударите са леки, като убождане от игла, но следват един след друг. Иван понечва да стане, но сатърите на сатирите продължават да пробиват кожата му – бузите, гушата, гърдите, и кръвта му започва да шурти като от заклано прасе.

            Голото момиче, с продължаващи да танцуват по струните на инструмента му пръсти, прави пироет във въздуха и забива зъби в ръката му, протегната към тавана ръка.

            Иван Иванов крещи. Случвало се и преди – в книги, филми и мечти. Но нито един писък досега не е бил изпълнен с толкова болка и ужас.

 

Аре стига с тая чалга

Днес пред Народна Библиотека имаше пиано. Старо, малко, облицовано със зелена ламарина пиано, поставено точно срещу паметника на Кирил и Методий. На задната му страна, с плетеница от черни букви беше изрисувано нещо като гарга, нещо като гълъб, насочило човка към бяло дърво.

Сутринта слязох от влака и вместо да хвана автобус, реших да вървя пеша до библиотеката. Обичам месец май, когато винаги имам много работа за вършене – а тази година дори повече от обикновено – и времето е хубаво. Зимата безвъзвратно си е отишла, поне за още един цикъл, а сутрн все още не е толкова горещо, че да се размечтаеш отново за нея. На „Васил Левски” имаше епично задръстване. Докато вървях пък над главата ми няколко пъти прелетя тройка военни хеликоптери и за момент се зачудих дали не сме влезли във война, без да разбера, преди да се сетя, че сигурно тренират за 6-ти. В градината пред НБ пък обръщаха пръстта в градинките с някаква машина, садяха трева и цветя и шумът бе невъобразим. Само че имаше и пиано. Предполагам, част от някаква рекламна кампания. Не съм сигурен от колко време стои там, не че има значение.

Когато пристигнах на мястото на събитието, върху пианото имаше бутилка бира и кутия цигари, а на столчето пред него седеше някакъв тип и си дрънкаше. Влязох в библиотеката, за да си поръчам книгите, след което излязох да изпия едно кафе на стъпалата отпред, докато ги донесат. Пичът с бирата тъкмо си тръгваше и пианото бе окупирано от двама гимназисти. Единият само гледаше, докато приятелят му изсвири една бърза, весела мелодия, а онзи с бирата се обърна. Размениха си няколко думи, след което всеки си продължи по пътя.

Десетина минути по-късно, точно преди да се върна в светая светих на книжното знание, при пиано довтасаха две момичета. Изкуших се да определя възрастта им на горе-долу колкото тази на сестра ми, после обаче ми светна, че тя това лято стана на 18, а пък тези девойки не бяха повече от осми-девети клас. Нова приятна мелодия, след което отидох да чета за римските градове в северна Африка.

В ранния следобед трябваше да си взема нещо за ядене. Седях на пейките до паметника. На срещуположната страна една журналистка с особено отегчена физиономия, барабар с оператора й, интевюираше двойка достолепни господа с костюми в онзи академичен стил от разцвета на социализма. Единият дядо беше слаб и плешив, другият дебел и по-малко плешив, с рижава коса, стърчаща във всички посоки. Първо единият говореше и жестикулираше, след което камерата и микрофонът се извъртаха към другия, който говореше още по-разпалено и ръкомахаше поне три-пъти по-усърдно. Ръфах си сандвича, чуствах се щастлив, че не мога да чуя за какво говорят и мислех как си го наших с темата, която си избрах за тази курсова работа. Тогава над цялата дандания от уличното движение – задръстване вече нямаше, обаче точно тук трафикът никога не спира – и мишината, дето не е косачка, но и не знам как се казва, чух позната мелодия.

Този път при пианото имаше две момчета. Едното дрънкаше на китара и не можеше да изкара и два правилни акорда, но другото свиреше много хубаво на пианото. Трябваше ми известно време да загрея какво точно слушам, въпреки че бях сигурен, че тая песен съм я въртял поне двеста пъти. Не знам как не се разхилих като идиот като се сетих, че е Fear of the Dark.

За да завърша рамкат на разказа, следобеда праска мощен дъжд и разгони хората от градината. Когато си тръгвах от библиотеката, вече нямаше хора при пианото.

Окей, всички знаем, че България е превзета от чалга. Знаем, че селянията е в основата на националния манталитет и голяма част от населението ни страда от сериозни умствени дефекти. Никой никога не ни оставя възможност да го забравим – в телевизията, радиото, пресата и творчеството на всичкото блогър-платформа поне веднъж дневно някой wannabe социален критик се пали по темата. Айде стига толкова.

В едно интервю питат Морган Фрийман как смята, че трябва да се борим срещу расизма. Отговорът му е: „като не говорим за него”.

Вместо с интимния живот на Мара Отварачката, или „Майки срещу насилието в Студентски град”, или „трябва ли или не трябва децата да танцуват на музика на Азис?”, да опитаме да видим всички хубави, а оттам и смислени, малки хубави неща, които ни заобикалят. Защото не всикчи малди хора в България са тъпи и лишени от ценности, защото тая държава не е чак толкова зле, колкото понякога ни се иска да я изкараме, и обикновено причината леличките на касите в Централна гара да са намусени и да не си вършат работата с желание е, че един от двадесет души има казва добър ден, когато им подава парите за билета си.

Musings of a Cigarette Smoking Man

He’s the most dangerous man alive, not so much because he believes in his actions, but because he believes these actions are the only ones life allows him.

В десети клас се случи така, че за няколко месеца изгледах първите четири сезона на Досиетата Х. Спрях там, най-вече защото бях предрусал и така и не продължих, за да видя как историята се разводнява още няколко сезона, за да приключи с нещо, което доколкото помня от случайно засечен години по-рано епизод по Канал 1, беше самоубийството на Мълдър. И все пак сериалът извоюва почетно място в личната ми класация.

Днес пък имах нужда от нещо, което да върви за фон, докато чета някакво (впрочем, доста приятно) историческо изследване за коптите, затова си пуснах Musings of a Cigarette Smoking Man. И си припомних защо Джим Уонг и Глен Морган са такова страхотно дуо.

Седми епизод от четвърти сезон на X Files е със стандартната дължина от околко четиридесет минути. Общо взето с това се изчепват приликите с всичко, което го предхожда в  поредицата. Саркастичният, параноичен и люпещ семки Мълдър, барабар с прекалено рационалният му, имайки предвид случващите им се неща, партньор Скъли присъстват единствено като гласове в слушалките на Пушещия човек, който подслушва техен разговор с информатор.

Самият главен герой си стои в някаква приличаща на хотелска стая, екипиран със снайпер, цигари и търпение. Седи и чака някого, слуша какво си говорят хлапетата от ФБР, а между другото гледаме ретроспекции, които всъщност изграждат историята. Епизодът е разделен на три части, като първите две са за убийствата на Дж. Ф. Кенеди и Мартин Лутър Кинг. Можеш и сам да се сетиш кой ги извършва.

През ’63-та Пушещия е в армията, приятелче е с Мълдър Старши и твърди, че по-скоро би прочел най-лошо написания някога роман, отколкото да гледа най-добре направения филм. Освен това твърдо вярва, че никога няма да сложи цигара в уста. Е, след като свива сармите на американския президент, открива, че не може да спази това си решение.

Всъщност, не виждам смисъл да описвам подробно сюжета. Така само ще ти разваля удоволствието от гледането (а то просто трябва да се случи). Като цяло, това, което прави епизода каквото е, са малките детайли – надписът върху Зипото на Cancer Man, лишеното от емоции лице на Уилям Дейвис, второстепенната история за опита на Пушещия да разкаже живота си под формата на трилър-романи, които обаче всеки издател отхвърля, понеже персонажите и повествованието били прекалено нереални. Онова, което се случва, когато поредният ръкопис най-сетне бива приет от някакво литературно списание. И монологът-вариация на „Life is like a box of chocolates” накрая. Парният чук в главата, когато разбираш, че най-голямото копеле в целия сериал всъщност е доста яко. 

Там, където дяволът отива да умре

1.

            Тежък, протяжен китарен риф прогърмява от колонките на компютъра. Носи усещане за пустинна жега, за стерилна гледка на стотици километри напукани, парещи скали, по които вятърът вдига кълбета прах, за едва долавящата се миризма на мърша и крясъкът на лешоядите, накацали върху поредната си жертва.

            Всичко това, естествено, е просто създадена от музиката илюзия. Навън вали и водните струи бият по прозореца в кантората и се стичат на малки реки надолу, по перваза, и после върху тротоара. Изглежда така, сякаш пороят без проблеми би продължил четиридесет дни и четиридесет нощи, и въпреки това трафикът на булеварда е оживен както винаги. Белите светлини на фаровете, жълтото от мигачите и уличните лампи, червените стопове се отразяват в нощното небе, и заедно с рева на моторите, едва доловим в затвореното помещение на четвъртия етаж, създават усещане за кинематографична реалност.

            Което е някак си по-добре от литературна реалност, е по-добре от реална реалност, е по-добре от нищо, тече потокът на мисълта на Филип Макелов, докато отваря кутийка Шуменско. Мъжът на видима възраст около тридесет и две-три: идеалната за изкупване на грехове от всякакъв вид, облечен в измачкан тъмносив костюм, с разхлабена вратовръзка и сенки под очите, подчертаващи изпитото му лице с остри черти, отпива от бирата.

            Всичко това за една бира. Защо пък не?

            Оставя кутийката на перваза и прави крачка към бюрото. Сваля пропитото с влага сако, окача го на облегалката на стола и отваря пакета Синьо Виктори. Това е първата му цигара за деня, поради простата причина, че досега не е имал пари, за да си купи и смята да й се наслади максимално. След втората дръпка главата му се замайва.

            Като дете Филип Макелов не искаше да става футболист, полицай или космонавт.

            Исках да стана шибан писател на разкази на южаса. Като Стивън Кинг, или малко по-добър.

            Но става частен детектив. И ловец на вампири и върколаци. И какви ли не други неща. Защото няма право на избор.

            Не забравяй, че човек винаги има право на избор. Аз просто не мога да си се представя на девет до пет работен ден, лъскав офис, къща в предградията, кола на лизинг, красив куровляк за жена, системно взимащ  анти-депресанти и чудейки се къде по гомята магистрала на живота съм направил погрешен завой. Предпочитам да знам със сигурност.

            От много време не му се е случвало нищо интересно. Последният му клиент, чийто случай приключи днес, е поредният бизнесмен, усетил, че възлюбената му си пада по млади мускулести жребци, вместо по шкембести костюмари, които пушат пури, пият уиски и са заети да обясняват на себеподобните си, че са господари на света.

            Тъпа работа, но плаща сметки, купува храна, алкохол и цигари. А когато знаеш всичко, което знам аз, няма как да живееш без последните две. Понякога се чудя, как изобщо би могъл да имаш каквото и да било женание за какъвто и да било живот.

            Филип допива бирата и отваря бутилката бърбън. Вярно, че понякога стои ужасно много време без работа, респективно, без никакви пари, но сега за два дни е изкарал средна месечна заплата и мисли, че има право да се поглези. Няма значение дали следващите два месеца ще изскочи нещо.

            Работата е там, че както вече казах, знам неща, които ти не знаеш, правил съм неща, които ти не би, всичко това ме кара да се чувствам неимоверно нещастен и, дяволите да те вземат, имам право до колкото мога да се радвам на мизерния си живот. Капиш?

            Освен това, нещо ще се случи: той го усеща, ти го усещаш, аз го знам.

            Велики неща витаят във въздуха.

            2.

             Позвъняване на вратата. Филип  спира музиката и отива да отвори с чаша в ръка и димяща цигара между пръстите. На прага стои една от онези изкусителни, мистериозни мацки с прилепнали червени поли, черни обувки на високи токове, които изпъват мускулите на божествените им крака, кожата им е бяла, изражението на лицето загадъчно, косата като на фаталните жени от Златната ера на Холивуд, понякога имат цигаре, понякога нямат, но можеш да бъдеш сигурен, че крият някой сладък малък пистолет в жартиера си. Въпросната изглежда точно така, и на всичко отгоре е абсолютно суха, въпреки водопадите, извиващи се от небето.

            -А, ти ли си – по-скоро констатира присъствието й Филип, отколкото да зададе въпрос, след което се отдръпва и й прави път да влезе в коридорчето на кантората-жилище, което обитава.

            Тънките й токове тракат по пода. Ухае на Шанел. Бедрата й се поклачат хипнотизиращо, докато стига до едно от продънените кресла в хола, играещ ролята и на приемна. Сяда и кръстосва крака.

            Какви бедра.

            -Питие – предлага Филип.

            -На работа съм – секси, дълбок глас.

            -Защо просто не си кажеш, че не ми харесваш Бърбъна.

            -Защо просто не кажа, че предпочитам за теб да остане повече.

            -Истински ангел-хранител.

            Тя кима. Няма име, или поне Филип не знае. Не е питал за, не мисли да го прави и в бъдеще – няма значение за отношенията им.

            Никога не идва, просто за да си побъбрят. Присъствието й означава, че го чака нова задача, при това от сериозните; вероятно ще му се наложи да излезе още сега, в студа, дъжда и мрака, във времето, когато всички създания на нощта, които му имат зъб, са най-активни.

            -Той ще те посети тази вечер. Точно след като си тръгна.

            -Понякога се чудя, защо не останеш, да си поговорим тримата?

            -Това няма значение, защото така или иначе моето поръчение е по-важно.

            -Естествено, нали ще ми спасяваш душата.

            Тя го слуша, но не му обръща внимание, което е дори по-вбесяващо от това въобще да не му обръща внимание.

            -Вече започва да ми писва от теб, затова тази задача ще бъде по-голяма, по-сложна, по-ужасяваща и често казано не виждам как ще се справиш.

            Настъпва мълчание, което Филип използва, за да си допуши цигарата на спокойствие.

            -Хубаво де, защо не изплюеш камъчето?

            -Трябва да го убиеш.

            -Не е като да не го очаквах. – Филип въздъхва. Може да се държи като кораво копеле, но всъщност цялото му същество трепери; удря го поредица от студени и горещи вълни; никой не може да убие дявола, това противоречи на всички книги

- Как?

            -Сам ще разбереш, знаеш, че винаги става така.

            -Тоя deus ex machina никога не ми е харесвал.

            -Съжалявам.

            Да, и аз, скъпа. Съжалявам, че от първия път, когато се срещнахме, те искам, а никога няма да те получа; съжалявам, че светът е гаден, а хората ужасни; съжалявам, че съм само пионка в шибаната игра на оня-с-хилядите-имена.

            -Трябва да тръгвам – казва тя и си заминава.

            Филип Макелов, частен детектив и freelance ловец на демони, предимно изпълняващ поръчки на Дамата в червено и самият Сатана, стои сам в стаята.

            А бе, все пак започвам да се питам, къде се обърка всичко.

            -Бих могъл да ти кажа, но си мисля, че така ще ти разваля удоволствието сам да узнаеш.

            -Исусе!

            -Тихо бе. Не е той.

            Винаги прави така, всеки шибан път – изниква от нищото и му изкарва ангелите: не защото по принцип Филип се стряска лесно, а просто защото на Дявола му е лесно да те стряска.

            -И ся кво, трябва да ми светиш маслото, а?

            -Няма смисъл да те лъжа, нали?

            Не е обвит в пламъци. Няма рога. Не вони на сяра, в очите му не се отразяват вечните пламъци на ада. Седи си там, изтупан в Армани, с излъчване в стил Ал Пачино, ползващ услугите на Киану Рийвс, и се усмихва леко.

            И все пак, Ал е по-голям от него.

            -Съгласен съм. И не, няма смисъл да ме лъжеш.

            -Престани да ми четеш мислите, да те вземат дяволите.

            Двамата се разсмиват на шегата.

            -Голям образ си, Филипе. Много се радвам, че имам удоволствието да работя с теб.

            -Знаеш, че ще го направя.

            -Кое? – пита Лукавия.

            -Ще те убия.

            -Знам, да. Защото нямаш друг избор. Това е единственият начин да върнеш душата си и онова котенце да изтрие паметта ти: за да се събудиш един ден и да можеш да водиш нормален живот. Това е последният ти шанс.

            Навън се разнася вой на клаксони. Нечии гуми са поднесли върху мокрото шосе. А Филип си седи и си говори с дявола.

            -Заповядай – Сатанаил му подхвърля пакета цигари.

            Филип го улавя и кимва с благодарност.

            Запалката му не пали.

            -Да имаш огънче?

            Дяволът услужливо вади посребрено Зипо от вътрешния джоб на сакото си. Пали му цигарата.

            -Ти също имаш задача за мен, нали? – пита Филип сред облак никотинов дим.

            -Може да се каже.

            За да не се объркаш нещо, да, продадох душата си на Дявола преди известно време. И да, сега му играя по свирката.

            И да, Шефе, не ми е кеф да ми се вреш в главата. Така че, спести си коментара.

            -Та? – Филип вдига въпросително вежди.

            -Ми, и аз искам да ме убиеш.

            -Моля?

            -Просто трябва – свива рамене Ангелът на бездънната яма.

            -Не разбирам.

            Костюмираният Сатана се протяга и изпъва крака.

            -Защо Иисус трябваше да умре? И Озириз преди него? Защо нестинарите остъргват старите икони и изяждат боята, а след това на същото дърво рисуват новите? И т.н.

            Филип се чеше по главата.

            -Не знам.

            -Именно. Не ти и трябва. Всичко се прави за Висшето добро.

            -Ама ти нали си еманация на Злото.

            -Добре де, защо вие, простосмъртните все се врете там, където не ви е работа. Като ти се казва, че нещо трябва да се случи, значи трябва. Вършиш го и това е. Като ти кажа, че трябва да ме убиеш, като мацката в червено ти каже, че трябва да ме убиеш, значи трябва да ме убиеш. Трябва ли да проваляш всичко с тъпите си, некомпетентни въпроси? Наистина ли си готов да рискуваш цялата вселенска хармония, защото искаш да проумееш нещо, за което нямаш капацитет?

            -Добре де, не ми се карай.

            -Не ми казвай кога да ти се карам и кога не – гласът му прогърмява като гръмотевица и Филип може да се обзаложи, че температурата се покачва с няколко градуса, а и в стаята става по-светло, когато Дяволът се надига от канапето.

            Сякаш около тялото му за миг пламна огнена аура.

            После обаче отново се отпуска на мястото си и се усмихва.

            -Направи го, за да спасиш себе си – казва спокойно Князът на вечния мрак. – И цялото човечество. Постъпи като истински мъж, и без това вече такива се срещат рядко – направи това, което трябва да бъде направено.

            -Окей.

            Филип става, отива до бюрото. Дяволът си стои на мястото. Филип си налива още едно питие и междувременно отваря възможно най-безшумно някакво чекмедже. Вътре, заредена, лежи вярната му Берета. Честно казано, не мисли, че ще му свърши работа, но нищо не му пречи да опита.

            Посяга.

            -А-а-а – Лукавия размахва показалец във въздуха. – Не, така не се прави. Не можеш да ме застреляш като куче. Трябва да бъде развностойна битка. Освен това, когато Дяволът решава да умре, той иска това да стане под открито небе.

            И щрака с пръсти.

            3.

            Грешникът и Дяловът са на покрива на кооперацията, а дъждът продължава безмилостно да плющи.

            -Няма смисъл да увъртаме. Нека просто започваме – Той говори спокойно, както го е правил долу в импровизирания офис и все пак Филип го чува ясно.

            Няма време да разсъждава за това, както няма време да мисли колко брутално студен са дъждът и вятърът, които се врязват като нож в плътта му през вече прогизналата риза. Падналият ангел полита в атака. Забива юмрук в стомаха му и Филип се превива. Прецизно насочен ъперкът в брадичката разклаща зъбите му и го просва на земята.

            -Хайде, мой човек, не се излагай. Специално заради теб не използвам непозволени средства. Сега сме просто мъж срещу мъж.

            Дяволът се смее.

            -Хайде де, изправи се. Съдбатата ти е в ръцете ти. Буквално.

            Филип се надига  с мъка. Дъждът му пречи да вижда добре. Изправя се и все още изпитва затруднения да си поеме въздух. А противникът му отново се хвърля в атака.

            Правил си го толкова пъти досега. А сега мотивацията е дори по-голяма. Просто се абстрахирай от това срещу кого се биеш. Той е просто човек, нали така каза. Дали можеш да му вярваш, е друг въпрос.

            -Има само един начин да разбереш – Дяволът започва да се задъхва.

            Филип накланя глава настрани, за да избегне десния му прав. И сам атакува. Първият юмрук е париран, вторият също. За сметка на това простосмъртния изяжда още едно круше – право в носа.

            И болката го кара да побеснее, кара онази пелена, виновна за толкова извращения, извършени от толкова хора, да се спусне над съзнанието му.

            Вятърът и плющенето на капките върху бетонния покрив може да заглушават виковете му, но това не намаля яростта.

            Ляв, десен, ляв, десен. Някои удари попадат в целта, други са блокирани, трети просто профучават покрай тялото Му. Неговото тяло.

            И хлябът моята плът, и виното – моята кръв.

            Нима на лицето на Дявола се изписва страх, когат се вижда принуден да отстъпи няколко крачки? Няма значение.

            Всичко, което има значение в момента, е да го повали.

            Той опитва да контраатакува, но не му се получава особено.

            Филип го изритва в сгъвката на коляното и Той пада.

            Сатаната е на колене пред мен.

            Погледите им се кръстосват за миг. Лукавият се усмихва леко.

            Филип се хвърля отгоре му. И пак:

            Ляв, десен, ляв десен, докато главата Му дрънчи в бетона, докато от носа, устата, ушите и очите Му руква кръв, докато тялото му се гърчи под това на продалия душата си.

            Колко драматично само, казва си си Филип и нанася последния удар.

            На покрива на съседната сграда пада гръмотевица.

            Видях Сатаната, как падна от небето като светкавица.

 

            4.

            Филип открива с изненада, че капакът към стълбището е отключена. Оставя безжизненото тяло зад гърба си и се довлича до апартамента. Едва се домъква до креслото. От носа му тече кръв, ушите му бучат, а цялото му тяло трепери. Зверска, почти невъзможна умора се разлива по цялото му тяло.

            Опипвайки с език, установява, че поне два зъба му се клатят. Но затова ще мисли после.

            Свърши. Не мога да повярвам, че свърши.

            Налива си питие и пали цигара.

            Свърши. Само допреди петнадесет минути си седях тук, на същото място, и говорех с Него и сега… дори не мога да мисля за това, толкова невероятно…

            Входната врата се отваря.  Мускулите му се изпъват. Нима се е върнал?

            Глупак такъв, все още е жив и се връща, за да те довърши. Нищо не е достигнало края си.

            Но усеща уханието на Шанел. Мацката с червената рокля влиза в стаята.

            -Никога не съм предполагал, че ще се радвам толкова да те видя – казва Филип.

            -Ти успя – констатира тя.

            Носи се грациозно из стаята, както нимфите са се носили из горите, примамвайки младите герои към сигурната им смърт.

            -Успях – потвърждава Филип.

            -Значи е време за награта ти.

            Мацката в червено се протяга. Чува се как ципът на роклята й се смъква. Секунди по-късно и самата рокля се смъква.

            Господи, има тяло на богиня. Тяло на ангел.

            Тя се навежда над него и го целува дълго, бавно и нежно.

            -Изправи се – нарежда му и той се изправя.

            Обсипва устните, врата и раменете й с целувки, докато прогизналите му и изцапани с кръв дрехи неусетно изчерзат от гърба му.

            Докато, вече на пода, се отпуска върху излъчващото й топлина като от жертвена клада тяло, Филип казва:

            -Никога не съм предполагал, че изкупление се постига така – и прониква в нея, за да избухне цялото му същество в екстаз.

            Мацката в червено измърква в ухото му:

            -В ерата на постмодернизма не можем да минем без секс.

Ще ме окачите ли за през нощта?

            Започваме с уговорката, че това е история, в която, както често се случва в реалния живот, не се случва нищо особено.

            Бледият мъж отвори рязко вратата и се шмугна възможно най-бързо вътре. Беше висок,  с омазнена коса, спускаща се до раменете, а кожата му наистина имаше цвят на восък. Жената зад бюрото потръпна. Преди много години, вече сама не помнеше точно кога, но със сигурност не е била повече от единадесетгодишна, трупът на някакъв удавник изплува на метър от мястото в тихото заливче в североизточната част на полуострова, където тя се къпеше. Кожата на този мъж стряскащо приличаше на кожата на мъртвеца.

            -Здравейте – изненадващо весело поздрави той и остави малкия си черен сак на пода.

            -Добър ден.

            Стаята, в която се намираха, играеше ролята на рецепция в малкия семеен хотел. Беше планирана като магазин, но по време на кризата, когато собствениците строяха сградата, не успяха да открият наемател, и прецениха, че не е рентабилно сами да започват още един бизнес. Затова и магазинът се превърна в мястото, където държаха ключовете, книгата за гости и малка масичка с флайъри и визитки на ресторанти, дискотеки, туристически агенции и т.н.

            -Аз съм Румен. Румен Икономов. – представи се бледият мъж. – Миналата седмица се чухме за резервацията.

            -Да, да, разбира се. Казвам се Станка. Приятно ми е.

            Двамата се ръкуваха. Незабележим спазъм мина по лицето на Румен, докато едва поемаше ръката на хазяйката си.

            -Сам ли сте?

            -Да. Не е проблем, че съм само за две вечери, нали?

            -Не, разбира се. И без това сезонът не е започнал, иначе не правим резервации за толкова малко дни, но така или иначе едва ли ще дойде някой и няма да имаме място да го настаним, така че въобще не се притеснявайте…

            -Нека минем на ти.Вие ме кара да се чувствам стар – с усмивка каза бледият мъж.

            Всъщност, как точно се обръщат към него не го интересуваше кой знае колко. Просто искаше да прекъсне лавинообразния поток от думи на жената срещу него. Не искаше да знае за особеностите на бизнеса й.

            Станка записа данните му в книгата за гости, взе тридесетте лева за двете нощувки в двойната стая, и му даде ключа.

            -Стаята е на четвъртия етаж. На вратата има номерче. На стълбището има ютия, ако ти потрябва. И ако има нещо, тук винаги има някого – аз, или мъжа, или дъщеря ми.

            -Благодаря много.

            -Приятна почивка.

            -Ще бъде – каза Румен, вече на вратата с багажа си в ръка; и, с леката си, весела усмивка, добави по-скоро на себе си – дано няма много удавници по заливите.

            После отоври вратата, отново почти без да докосва дръжката, и излезе на яркото юнско слънце.

            Станка го гледаше, докато минава зад ъгъла. Странна птица. Това, което каза накрая, я стресна малко. Но най-вероятно й се бе причуло. Никой не говори така. И все пак, гостът й я остави със смесени чувства. Господи, как изглеждаше. Сякаш никога не е излизал на слънце. И сякаш нарочно се стараеше да не докосва нищо около себе си. А имаше толкова приятна, почти красива усмивка. И гласът му беше един такъв кротък и предразполагащ. Всякакви ги има, каза си, след което отново потъна в кръстолсловицата на вестник Папарак и забрави за мъжа от дванадесета стая.

            Входната врата не беше откъм страната, която гледаше към улицата. За да стигне до нея, трябваше да заобиколи къщата и да мине покрай хубава градина, обрасла като джунгла с цветя в най-различни цветове и размери. В дъното на двора имаше дървена беседка и иззидана с огнеупорни тухли камина за барбекю. Приятно място, помисли си Румен. Наистина би могло да ми хареса. После тъжно поклати глава.

            Беше дошъл, за да се срещне с най-щастливият човек на тази земя, и това бе единственото, което го интересуваше. Единственото, което искаше. Единственото, от което имаше нужда. Плюс един хубав сън. Пътуването с автобуса го бе изтощило до крайност, а с годините се бе научил да спи, без да сънува. Най-ценното умение, което бе придобивал. Бе опитал всичко – алкохол, наркотици, йога, религия – но безпаметният сън си оставаше най-сигурният метод за спрявяне с реалността.

            Изкачи четирите етажа стъпала и застана пред вратата на стаята си. Завъртя ключа, заключи, след като влезе, остави сака на едното легло, събу си обувките и легна на другото.Стаята беше хубава. Сигурно я бяха пребоядисвали съвсем скоро, защото се усещаше миризмата на пресен латекс. Таванът бе скосен. Двете легла, две нощни шкафчета, друкрил гардероб и бюро представляваха цялата мебелировка. Хладилникът беше в големия шкаф на бюрото, на върху самото бюро имаше телевизор. На стената над телевизора бе окачено огледало.

            Недей да ходиш никъде, убеждаваше го Гергана.

            След седмица се прибирам и ще ти дойда на гости.

            Няма смисъл да се мъчиш.

            -Дори аз трябва да излизам от време на време – отговори й Румен и с това приключи спора.

            По някое време в автобуса това вече не му се струваше чак толкова добра идея. Най-много целият му гръб да се изрине от някоя слънчева алергия. И сега, в тази стая. Толкова нови предмети, толкова нови спомени, толкова много емоции. Не се страхуваше – отдавна бе преборил страха си, но това не значеше, че му беше приятно.

            Отпусна се, зарови глава във възглавницата и всичко започна.

            Миналото лято на това легло бяха правили секс. Вероятно много двойки, но тази, която виждаше в отблясъците на уличното осветление и телевизора, между мокрите от пот чаршафи, лъщящи, превиващи се в екастаз тела, бяха две конкретни. Аурата на мъжа беше толкова силна, че Румен разбра без усилие всичко за него. Той беше Георги. Тя – Кремена. Георги бе разтърсван от дива, ужасяваща омраза. И желание за отмъщение. Георги беше моряк. Често беше на дълги рейсве. Отсъстваше по няколко месеца в годината. С Кремена бяха заедно от три години. Георги бе разбрал, че докато е бил на рейс, Кремена чука почти целия град. Сега той щеше да я изчука така, както знае, че ще й хареса най-много. Ще бъде нежен, настоятелен, ще изпълни всяка нейна прищявка, ще я накара да свърши десетина пъти, ще й даде всичко, което тъпата курва не може да има с когото и да било от копелетата, с които му изневерява. След това ще й тегли един хубав бой, ще й строши телефона, ще изхвърли всичките й дрехи през терасата и ще я заебе в това тъпо село на триста и петдесет километра от Пловдив без пукната пара. И никога вече няма да я види.

            Това не беше чак толква зле. Омразата на този мъж бе ужасяваща, но се бе сблъсвал с къде по-лоши неща. Румен се отпусна и съвсем скоро заспа.

            Беше чел, че около всеки човек съществува някакво биополе, което съдържа в себе си есенцията на личността му. Наричаше го аура, макар и възприе тази дума просто за удобство, не защото му пукаше особено за терминологията. Знаеше, че всеки оставя своя отпечатък във вселената, и това ставаше посредством тази аура. Предметите, които докосваме, носят следи от самите нас. От най-силните ни, разтърсващи емоции. И ако, като Румен, можеш да виждаш тези следи, би си изградил много цинична представа за света. Виждаше следите, оставени по предметите – понякога ясно, понякога не толкова. При конкакт с реалния човек много по-лесно, затова и избягваше контакти с реални хора. Стигаха му нещата, до които се докосваха.

            Не че поначало хората са зли. Нито пък има някакво значение дали са тъпи, арогантни, егоисти, или природата им е изплетена от първични инстинкти и страхове. За съжаление обаче изглежда най-трайни белези оставяха именно негативните емоции. Често това беше смъртта – на близък човек, роднина или случаен непознат, чието обезобразено, смачкано от трамвай тяло си имал нещастието да видиш на Мария Луйза. Следваха предателството, страхът от провал, чисто екзистенциалното усещане за безнадеждност и това, че губиш най-ценното което някога си имал, уникалният шанс да се родиш, в една изградена върху пазарната икономика и нейните правила реалност- четиридесет часова работна седмица, заеми, секс, наркотици и рок н’ рол, простата истина, че нямаш капацитета да осъществиш мечтите си, ако последните са прекалено ирационални. В допълнение към един куп строго индивидуални преживявания. Хората бяха злопаметни същества.

            Животът беше по-стряскащ от всяко филмово чудовище, родено в съзнанието на който и да е сценарист. И Румен го разбираше по-добре от когото и да било.

            Дарбата си придоби сравнително късно. В първата година на новото хилядолетие бе излязъл с група приятели, в това число и Гергана и Петър, който по това време не знаеше, че ще умре на двадесет и седем от левкимия, на хайк до хижа Рилски езера. Целият февруари беше измамно топъл и слънчев. Точно в деня, в който правеха изкачването на туристическият маршрут обаче, заваля сняг. Не толкова силно, че да ги откаже, но достатъчно, за да направи разходката не особено лесна и приятна. По някое време, малко след като бяха минали хижа Пионер, Румен се запиля. Мислеше, че се е отклонил с не повече от десет метра от пътеката, докато установи, че всъщност не вижда маркировка по нито едно от околните дървета. Другите не се чуваха, нито отговаряха на виковете му. В планината бе тихо, а снегът се усили. Лута се почти час, преди да започне да се паникьосва. Знаеше, че трябва да спре и да изчака спасителите да го приберат, но страхът, че всъщност няма да го открият и ще трябва да прекара нощта в гората, го караше да продължава и всъщност да се губи все по-безнадеждно. С всяка крачка пулсът му се ускоряваше, а мислите му се замъгляваха. Започна да се поти, въпреки студа. И едновременно с това усещаше, че пръстите на краката му измръзват.

            Когато бе малък, много малък, и за първи път се сблъска с концепцията за смъртта, идеята го ужасяваше. Не можеше да си представи, че един ден просто ще изчезне от лицето на земята. Състоянието, в което изпадаше тогава, бе много близко до това сега. Усещаше, че всеки момент ще се разреве. А дори не бе искал да идва на проклетия хайк. Гергана и Петър го бяха накарали. Убеждаваха го, че ще бъде забавно и лесно и приятно и красиво и полезно.

            Наложи си да се успокои, обаче не се получи. Бяха тръгнали по обяд, с идеята да се качат до хижа Рилски езера, да спят там, и на следващия ден да идат да разгледат самите езера. А скоро щеше да се стъмни и това щеше да е краят. Хвана се, че плаче, а дори нямаше сили да се засрами от себе си. Тогава се опря на едно дърво, за да си почине, и видението едва не го събори на земята. В това състояние не можеше да разсъждава. Просто знаеше, че след контакта с грубата, студена повърхност на бора, вече знаеше нещо. Нещо много важно.

            Отдавна, не разбра точно кога, някой се бе опирал на точно това дърво. Мъж, прехвърлил четиридесетте. Опитен планинар, решил да се поразходи в един такъв зимен ден извън пътеките. Бе паднал и счупил крака си. Това бе станало далеч оттук, но въпреки болката и студа се бе влачил километри, с ясната идея къде отива. Румен усети страха на човека – същият страх като неговия, че нощта ще дойде скоро и стане ли това, е изгубен, понеже никой не знае къде, по дяволите, се намира – но освен това разбра и едничката ясна мисъл в главата на ранения турист – че трябва да слезе до Пионер. И вече знаеше точно накъде да върви.

            Изглежда страхът бе отключил в него способността да разчита следите, оставени по почти всички предмети от аурата на хората, взаимодействащи си с тях. Често си бе мислил колко по-хубаво щеше да бъде просто да бе измръзнал до смърт в онзи февруарски ден.

            Едно е да те имат за добър приятел, пред когото могеш да излееш проблемите си. Да узнаваш и най-мръсните тайни на познатите си, просто защото никой вече не ходи на изповед в църквата, а в същото време да признаеш греховете си остава най-ефикасният начин да се избавиш поне частично от чувството за вина.

            Съвсем друго е, мислеше си Румен, след като се събуди привечер в малката хотелска стаичка, и влезе да се изкъпе, само за да види как баща насилва десетгодишната си дъщеря под душа, в момента, в който се опря върху мивката в банята, да виждаш нещата, които са толкова ужасни, че всъщност никой не би имал смелостта да ги разкрие в истинската им същност. А той дори не искаше да може.

            И най-ужасното от всичко, лягайки си отново продължи философския монолог, който през последните десет години бе водил толкова много пъти, е паметта. Самото й устройство. Можеш да помниш всичко, но всъщност най-грозното и гротесково е онова, което е изсечено сякаш с длето в съзнанието ти. Онзи Георги от леглото щеше да помни всички хубави моменти с приятелката си, малките неща като усмивката й рано сутрин и вечерите, когато са се прибирали пияни от дискотека, събличали са се още на вратата и са скачали в леглото, аромата на парфюма й и това как е виждал в нея причина всеки път да чака с нетърпение края на рейса си, само за да я види, и така в продължение на почти три години. Но споменът за предателството и унижението, което е изпитвал, винаги ще прави горните иначе толкова прекрасни моменти непоносими.

            Момиченцето в банята. Господи, дори не му се мислеше за него. Може би, ако се задържеше по-продължително до мивката, щеше да разбере как се казва, къде живее. Да я открие и да й каже, не се плаши, няма да те нараня, аз съм последният човек, който би го направил, защото знам точно какво си изпитала. Но нямаше да го направи. Първо, защото отдавна се бе отказал от подобни алтруистични подвизи, и второ- защото въпросното момиченце, вече тийейджър вероятно, никога нямаше да му повярва. Ако вече не се бе нагълтала с шепа сънотворни, до края на живота си нямаше да има доверие на никого.

            И само чудо можеше да промени това. Виж, Румен вярваше в чудесата, защото Гергана беше неговото чудо.

            Събуди се пак рано сутринта, и осъзна, че вече двадесет и четири часа не е ял. Отвори сака и запрехвърля няколкото тениски и панталони, чифтовете чорапи и бельо, които бе наблъскал в него. Откри торбичката с раздробилите се сандвичи вътре – домати, маруля, руска салата, сирене и шунка. Опита единия сандвич. Не беше развален. Дояде го с нежелание и погледна часовника на телефона си. С Гергана имаха уговорка след половин час. Точно по изгрев.

            С нея се познаваха още от училище. Както и с Петър. Ходеха откакто ги помнеше. Тя беше най-положителният човек, когото познаваше. И ако беше отдадена на нещо повече, отколкото на рисуването, то това беше Петър. Малко по-висок от нея, пълната й противоположност – мрачен и нихилистично настроен – най-вероятно просто от хормноните. И най-вероятно просто от хормноните грейваше в момента, в който я видеше. Никога не бе чувал да спорят, да се карат, да си омръзнат, или каквото и да било. Останаха заедно и след гимназията. Смятаха да се оженят. И го направиха – месец, след като се разбра, че всъщност на Петър не му остава повече от година живот.

            Бе нормално да мисли, че Гергана ще бъде сломена от смъртта му. И сигурно беше. Просто нямаше как да е другояче. Но никога не го бе усещал, когато е около нея. Гергана излъчваше живот. Излъчваше топли цветове и радост. Феерия – а дори не бе сигурен, че феерия е правилната дума, но бе най-добре описващото картината, която виждаше, докосвайки я, самата дума беше красива като нея – от спомени. Прекрасни спомени на щастие и любов. Затова и я обичаше. Не както мъж обича жена, с която иска да прекара остатъка от живата си. А както човек обича нещо, което му помага да вижда смисъла на съществуването. Капката ин в морето на ян. И т.н. Не беше нужно да пише поезия, за да я описва – самата тя, с дрехите си на цветя, шаловете и заразителната си усмивка, беше поезия.

            Румен излезе и се запъти към плажа. Идването тук точно преди началото на лятото беше традиция, която имаха Гергана и Петър имаха още от десети клас. Тя спазваше тази традиция и след смъртта му. В средата на юни идваше, паркираше на плажа – обикновено на връщане от някоя бизнес среща, както в случая, събуваше се и нагазваше във водата, когато слънцето изгряваше на хоризонта.

            Настояваше Румен да я придружава.

            -Не може само да седиш вкъщи. Може да имаш щастието поне да се занимваш с нещо, което можеш да работиш, без да излизаш, но от време на време трябва да ходиш по-далеч от магазина в съседния блок.

            Обикновено тя го взимаше и пътуваха заедно, но тази година тя трябваше да бъде във Варна същата седмица и не можеше да се върне до София. Беше единственият човек, който знае какво точно кара всички да смятят Румен за луд.

            -Няма нужда да си причиняваш целият ужас с пътуването, заради мен – каза му тя.

            Румен се надяваше тя да осъзнава, че тя е единственият човек, заради когото би го направил. И въпреки, че колкото повече навлизаше в клоаките на човешката душа, толкова повече обикваше компютъра си, окритите пространства му липсваха. Бе избрал по-малкото зло, но все още имаше нещо човешко в него.

            И, не на последно място, имаше нужда от Гергана. Особено напоследък, когато тя пътуваше все по-често, и все по-рядко го посещаваше.

            Най-добрите приятели са тези, които те карат да се чувстваш по един и същи начин, независимо дали се виждате всеки ден, или веднъж годишно.

            Вече стъпваше по все още студения пясък, когато видя Гергана, стояща на брега. Слънцето се подаваше иззад хоризонта, и светлината му беше ярка и топла. Не я извика, а се приближи бавно, предскусвайки момента, в който тя ще се обърне, ще му се усмихне, и,

            За да го облее мощна вълна на щастие.

Когато всичко умира

Не ходя честно на концерти. Тук бих могъл да започна да ти развивм теориите за това как по този начин пазя съзнанието си от пренасищане, превръщайки всяко ходене да гледам банди на живо в прекрасно изживяване (и ситуацията би трябвало да бъде наистина плачевна, за да остана разочарован), и в това би имало капка истина. Основните причини за ниското ми присъствие, обаче, са липсата на финанси и фактът, че често не мога да дишам хората, които ходят по концерти.

Понякога обаче вися пред вратите, обикновено не очаквайки нищо, без да се надявам и без да мисля – тези действия са противопоказни, когато се готвиш да слушаш музика.

Понякога си заслужава.

Защото истинската музика трябва да бъде екстатично преживяване.

Защото истинската музика е поезия без думи.

Защото шаманските барабани край огъня в долината на края на света имат една функция – да те вкарат толкова дълбоко в подземния свят, че да се озовеш при небесните божества, които да те разфасоват, обезкостят и сварят в огромен казан, да виждаш и усещаш всичко, и в ужаса и болката и красотата да узнаеш онова, което си искал да узнаеш, предприемайки пътуването.

Истинската музика е сливане със света, който не е зъл, не е мрачен, грозен, не е озъбената паст на пусната на свобода кръвожадна богиня, но не е и красив и хармоничен, нито добър – това са категории, създавани от човешкото съзнание, а целта на музиката е да те освободи от всички създавани от разума рационализации. Идеята е да се слееш с всичко, което е извън обективната реалност, онова което е било и ще бъде. Без възторг, но и без страх.

Истинската музика  е забравена половин бутилка бира в ръката ти.

Истинската музика е надигаща се в гърлото ти буца.

Истинската музика е усешането на тялото, прилепено до твоето.

На Зан, изкарваща цял концерт, покрила уста с ръце.

Истинската музика е една безкрайна хармония, на чиито фон гледаш излитането на совалка в космоса и горящи петролни кладенци.

Истинската музика са треперещи колене и празно съзнание.

Истинската музика е най-древното изкуство, е Нирвана, е въплъщение на принципите на Маат, е истината на пророците, е нещо, което не може да бъде нищо, е онова, което опровергава нихилизма, атеизма и цялата заобикаляща те действителност.

Е онази вселена на двуичност, за която четеш в древните текстове, е най-близката точка до божественото, която човечеството някога е достигало.

 

Обзор

Духовете по света и у нас се бунтуват,  теориите за световни конспирации също, Бойко пак се прави на мъж, и всичко това, защото разни световни законодатели/правораздаватели etc.  следват стъпките на своите предшественици, правейки отчаяни опити да спрат курса на развитие на нещото, което сме свикнали да наричаме “човешка цивилизация”, без реално да разбират процеса на това развитие. Така е било, така ще бъде винаги. Не са виновни. Просто не са (и не са в състояние да бъдат) в крак с времето.  Не съм човекът, който трябва да прави анализ на случващото се в момента. Не притежавам нито знанията, нито необходимите умения за.

За сметка на това се занимавам с други неща – главно да се забавлявам. И от време на време да се правя на велик, споделящ радостта си от живота блогър.

През последните месец-два попадам все на интересни неща.

Книги

  1. Шекли, Робърт, “Десетата жертва” – Обикнах Шекли от момента, в който докопах за първи път томчетото със събраните му разкази. И ако “Десетата жертва” не е на нивото на “Билет за Транай” или “Корпорация Безсмъртие”, то все пак е едно задоволително приятно четиво – типичната за Шек. амалагма от екшън, абсурдизъм, антиутопичност, хумор, сатира, дзен и някак си между другото вкаран оптимизъм.
  2. Остър, Пол, “Нюйорска трилогия” – Фактът, че Остър е голям, е стара новина. Отдавна му бях хвърлил око, чак сега ми се отдаде възможност да се убедя от първа ръка в истинността на гореспоменатото твърдение.
  3. Попов, Христо, “Урбанизация във вътрешните райони на Тракия и Илирия през VІ – І век преди Христа” – Това, което напоследък липсва на българските археолози, е желанието да се занимават с теория. И да пишат нещо по-дълго от кратки бележки в “Археологически открития и разкопки”.  Далеч съм от твърдението, че това е характерно за всички родни археолози, и книгата на Христо Попов е само повод за възвръщане на надеждата. Първата част на изследването (което, от своя страна, е съкратена версия на дисертацията на автора) е един доста приличен и информативен преглед на теоретичната основа на проучванията на процеса на урбанизация в световен мащаб. След като предлага как би трябвало съответните модели да бъдат приложени в изследвания от него  географски регион, Х. Попов преминава към разглеждане на конкретни обекти.  Книгата едва ли би представлявала интерес за по-широк кръг читатели, но че в България се пише и издава подобен тип литература, е похвално само по себе си.

Музика

  1. Като начало, опитвам да наваксам с общата си култура, минавайки през творчеството на Boston, King Crisom & сие. И оставам доволен.
  2. El Camino на The Black Keys – един от онези албуми, които на първо слушане са си съвсем ОК, само дето “не е толкова хубав, колкото предния”. Чак след десетото слушане осъзнаваш на какво бижу си попаднал.
  3. Bad as me, Tom Waits – казах го още след първото пускане, казвам го и сега – ако някой си мисли, че след 40 години творческа дейност няма как да не се изчерпаш, да слуша Tom Waits и да не философства.
  4. The Mayan Factor – От онези групи, издали два албума, преди фронтменът им да се самоубие/обикновено от невнимателна употреба на твърда дрога/. От онези групи, които няма да се превърнат в емблематични за жанра си, но със сигурност заслужават да им отделиш малко от прескъпото си време.

Филмите (по-скоро, сериалите)

  1. Sherlock – чудейки се кога ще имам възможност да гледам новото стиймпънк превъплъщение на Робърт Дауни Джуниър в ролята на безсмъртния детектив, без да искам попаднах на минисериала на BBC. По принцип се отнасям с недоверие към осъвременени версии на класически сюжети, но в конкретния случай останах приятно изненадан.
  2. С Алекс преоткриваме очарованието на Boston Legal. Lock ‘n’ load.

Le интернет

  1. Първо, най-вече защото ми е най-присърце, JSTOR пуска колекцията си на издания, публикувани до 1928 в САЩ и до 1870 навсякъде другаде, за свободен достъп. Което е прекрасна новина, каквото и да ми обясняваш “ама това са 100 години и отгоре”.
  2. Британският петел определено води личната ми класация за наскоро открити интернет ресурси. Има определено очарование в това да зяпаш антични (по хронологията на развитие на киното и телевизията) документални филми, предавания или любителски записи, в един през нощта, особено когато знаеш, че на следващия ден трябва да станеш в седем, понеже си на изпит. Това, което ми направи впечатление, е че някои от записите, противно на впечатлението, с което човек може да остане за това, че културата и технологиите ни са развити на такова ниво, че информацията просто няма как да се изгуби, са с неизвестен произход.
  3. The Internet Archive – полезен ресурс за статии, книги, филми, радио-предавания и други малки глезотии.

Така като гледам, май това е от мен засега. Live long and prosper, дет’ се вика.

Земята на Бога. И как се стига там

  1. Увод

Един от големите проблеми, обсъждани от египтлолозите през последния век, е местонахождението на „мистериозната” земя Пунт. В продължение на повече от две хиляди години тя се среща в египетските писмени източници като реално съществуващо географско и политическо цяло [Kitchen, Punt (2001), pp. 85 ]. Въпреки многото въпросителни, можем да бъдем сигурни за едно – през целия период на връзка между цивилизацията на нилската долина и Пунт, винаги е ставало въпрос за мирни отношения, най-вече на търговска основа. Нямаме данни за военни експедиции до там. Търговията се е извършва както пряко – с експедиции, водени от египетски велможи, изпратени от египетските царе директно до страната, така  и чрез поредица от посредници. Основните стоки, внасяни от Пунт, са тамян, миро[1], злато, електон[2], диви животни и различни други екзотични стоки.

В научната литература можем да отделим четири основни теории за евентуалното местонахождение на страната Пунт:

  • В южната част на Арабския   полуостов. [Brugsch, H., Die   Geographie des Alten Aegyptens I,    Leipzig (1857), pp. 48-49; Наскоро   разработена отново от Dimitri  Meeks  в Meeks, Dimitri, Locating   Punt…, (2003) pp. 53-80]
  • Източен Судан и североизточна   Етиопия, и по-точно – горното   течение на Нил, между Атбара и   мястото на вливане на Бели и Сини   Нил. [Herzog, Rolf (1968)]
  • Територията на днешна Сомалия.   [Kitchen, (1971), (1993),  (1999)]
  • Уганда, по бреговете на езерото   Виктория. [Wicker (1998)]

    Карта на североизточна Африка и Близкия изток, по Wicker (1998)

    Карта на североизточна Африка и Близкия изток, по Wicker (1998)

Целта на настоящoто писание е да разгледа освновните налични писмени извори, споменаващи страната Пунт и да ги сравни с известния археологически материал.

          2. Писмените извори

Cozzolinо [(1993), pp.392-5] изброява над  петдесет епиграфски паметника, в   които се споменава названието Пунт. Най-ранният от тях датира от Vта династия, управлението на царя Сахуре (около 2487-2475 г. пр. р. Хр [3] ), и идва  от т.нар. Палермски камък. Той представлява диоритна плоча с размери 0.43 м Х 0.25 метра и от 1877 година насам се съхранява в музея в Палермо. Върху него са изписани най-важните дела на царете от първите пет династии в Египет. В частта от годината след шестото преброяване[4]при управлението на Сахуре, четем за експедиция до Пунт, от която са донесени 80 000 мерни единици миро, 6 000 електрон и др [ Breasted (1906), pp. 70].

За друга експедиция от времето на Пета династия, научаваме от писмо на царя Пепи II (VI дин., 2278-2184 г. пр. р. Хр.) до велможата Хархуф, наскоро завърнал се от търговска експедиция до страната Ям в Горна Нубия:

„В съобщението си казваш, че довел си пигмей, от танцьорите на бога (?), от страната на жителите на хоризонта, подобен на пигмея, който носителят на печата на бога Бауердед доведе от Пунт по времето на царя Исеси.”[5]

Джедкаре Исеси (2414–2375 г. пр. р. Хр.) е предпоследният цар на Пета династия. От този пасаж можем да предположим, че Пунт се намира в територия, в която живеят племена пигмеи, или най-малко – в близост до такава.

Последните примери, които ще разгледаме от Старото царство, отново са от времето на царя Пепи II. Първият е разказът на един от водачите на кервани на царя, Пепианх, изпратен в страната Амау – на бреговете на Червено море – за да прибере тялото на своя колега Ананхти, убит от местни номадски племена, докато подготвя изпращането на кораб до Пунт. [ Malek and Forman (1987), p. 118 ] Разказът за това се намира в гробницата на въпросния Пепианх.

Придружаващият текст към изображението на велможата Хнумхотеп в гробницата на Хуи пък гласи:

„Ходих със своя господар, везирът и ковчежник на бога, Тети, в Куш, и (със своя господар, везирa и ковчежник на бога) Хуи до Пунт, 11 пъти. Завърнах се невредим, след като бях посетил тези страни.” [Breasted (1906),  p. 164]

Следващият документиран контакт е от времето на 11 династия, през управлението на Ментухотеп III (2004–1992 г. пр. р. Хр.). Текстът е скален надпис във Вади Хамамат[6], документиращ екпедиция на велможата Хену:

„Изпрати ме моят господар да подготвя кораб до Пунт (…) Отидох до Коптос с армия от 3000 души. И достигнах след това (Червено) Море, тогава направих този кораб и го изпратих.” [Breasted (1906), pp. 208-10]

От времето на следващата, 12 династия (1985-1773 г. пр. р. Хр.), откриваме следи от поне три екпедиции до Пунт. Най-важният епиграфски паметник е от управлението на Аменхотеп II (1911–1877 г. пр. р. Хр.). Стелата на неговия велможа Хентихетиуер, поставена във Вади Гасус, близо до днешен Мерса Гавазис, гласи:

„Възхвала на бога… Хентихетиуер, по времето, когато той се завърна от Пунт, със своята екпедиция, здрав и невредим, и неговите кораби почиват в Сауау.” [Kitchen (1993), p. 591]

Безспорно най-пълни писмени сведения за египетските екпедиции до Пунт обаче получаваме от изображенията и съпътстващите ги текстове в погребалния храм на царица Хатшепсут (1473-1458 пр. р. Хр., XVIII дин.) в Деир ел-Бахри, на западния бряг срещу днешен Луксор. Текстът е прекалено дълъг, за да бъде цитиран в неговата цялост, затова даваме единствено по-интересните пасажи.

Обяснение на причината за изпращане на експедицията:

„Нейно величество (да бъде жива, здрава, невредима!) изкачваше стъпалата на господаря на боговете[7], и чуха се нареждания от Великия трон, оракул от самия бог: „Изследвай пътищата до Пунт, отвори пътищата към полетата с миро и поведи експедиция по вода и по суша, за да донесеш богатства от Земята на Бога.”

Реч на Амон:

„Дадох аз на теб целия Пунт, включително земите на боговете, Земята на бога, която досега не е посещавана, и полетата с миро, непознати на хората. Предавано е това, от уста на уста, от историите на предците. Донесени бяха екзотични богатства, донесени бяха от там за твоите бащи, царете на Долен Египет, в замяна на богата отплата. Никой няма да ги достигне, освен твоите екпедиции, защото аз ще ги пусна да влязат там, след като съм ги превел през вода и през суша (…) Това е свещена област в Земята на Бога.”

При срещата с вожда на Пунт:

„По небесния път ли се спуснахте? По вода ли пътувахте, или по земя?”[8]

В писмените извори от XVIII и XIX династия все още срещаме отделни препратки към експедиции до Пунт. Може би най-важните паметници са аналите на Тутмос III и определяният като „енигматичен” от Кенет Китчън надпис от времето на Аменхотеп III в синай, в който негов велможа казва:

„Достигнах бреговете, за да съобщя за чудесата на Пунт, за да получа благовонията, донесени от техния вожд, като награди от непознатите земи.” [Kitchen (1993), pp. 599-600]

В аналите от осмия поход на Тутмос III, четем:

„Чудеса, донесени за Негово величество от земята Пунт през тази година: изсушено миро, 1 685 хекета[9], злато (…) злато, 155 дебена (…), 134 роби, мъже и жени, 114 вола и телета, 305 бика, общо 419 глави добитък. Освен това: съдове, пълни със слонова кост, абанос, кожи на пантера, всички прекрасни неща от тази земя.”  [Breasted (1906), vol. 2, p. 204]

Също, в Големия папирус Харис I, датиран от управлението на Рамзес III, четем:

„Построих големи кораби и лодки пред тях. Те бяха изпратени във Великото море с обърнатите води, те пристигнаха до земите на Пунт. [Те] бяха натоварени със стоки от Земята на Бога и се завърнаха в безопасност до възвишенията на Коптос, акустираха в безопасност, носейки нещата, с които бяха натоварени. Натоварени бяха те (стоките) на магарета и прекарани по земя и след това натоварени в 13 лодки по Нил и докарани до пристанището на Коптос.”[Breasted (1906) vol. 4, p. 203]

След края на Новото царство Пунт изчезва от писмените извори, които не са с религиозен характер. Изглежда египтяните губят продължилата повече от 1300 години връзка с тази страна.

       3.Изводи от писмените извори

От цитираните по-горе текстове можем да направим следните изводи:

  • Пунт е реално съществуваща страна, с която египтяните поддържат търговски контакти през голяма част от своята история.
  • Теорията на Brugsch, поддържана и от Meeks, за локализирането на Пунт на територията на Арабския полуостров е несъстоятелна. Това се доказва най-вече от релефите в храма в Деир ел-Бахри, където освен текстове, откриваме и изображения на чисто африканска фауна – носорози, жирафи и павиани, доведени от Пунт. Освен това изображенията на вожда на Пунт и неговата жена показват, че „пунитите” са представители на негроидната раса. В допълнение, пигмеят, доведен от Пунт по време на управлението на Джедкаре Исеси е представител на племената, които се срещат единствено в екваториална Африка.
  • Т.е., Пунт със сигурност се намира в Африка. Теорията на Wicker за крайбрежието на езерото Виктория и предложеното от Herzog местоположение в централен и източен Судан, между Бели и Сини Нил, също могат да се окажат неверни. И двамата автори държат на наличието на един единствен използван от египтяните път – този по Нил. Както вече видяхме, разполагаме с голямо количество сведения за плавания по Червено море с цел достигане на Пунт.

За да разрешим проблема с точното местоположение на Пунт, трябва да се обърнем към археологическите доказателства.

              4. Археологически данни

Първото археологическо доказателство, което ще разгледаме, идва от времето на царя Сенусерт I (12-та дин., Средно царство, 1956–1911 г. пр. р. Хр.). През 1976/7 година експедиция, водена от професор Абдел Сайед от университета в Александрия, открива следи от селище във Вади Гавазис. На обекта са открити няколко котви, инструменти, светилище и стела, на която е изписана заповед на Сенусет към неговия везир Антифокер да подготви и изпрати кораби към „мината на Пунт”.[ Sayed (1978), p. 71 ] Професор Сайед вярва, че всъщност е открил древното пристанище Сау-ау. На същата стела се казва, че корабите, които трябва да заминат към Пунт, са от пристанището на Коптос. Тази формулировка, както и откритите във Вади Гавазис котви, кара изследователите да вярват, че самите кораби са строени в Коптос, след което разглабяни и пренасяни през Източната пустиня до бреговете на Червено море и оттам пускани в експлоатация. Тази практика е добре документирана при древните общества.

Напускайки териториите под пряко египетско влияние, можем да се обърнем към няколко (сравнително) скорошни изследвания. Fattovich, чиито главни интереси се въртят около търговските отношения в района на Судан-Еритерия-Етиопия, пише: „Ако съпоставим археологическите доказателства и някои географски параметри на източен Судан и северна Етиопия (природни ресурси, традиционни търговски пътища, главните тенденции в сезонните придвижвания), общата картина, която получаваме, се вписва добре в представите за Пунт в египетските извори.”[ Fattovich (1991), p. 262] Малко по-долу допълва, че „подправките, абаноса и слоновата кост са налични в района между Гаш и Етиопските планини, Червено море и хълмовете на Червено море.”

Територията Судан-Еритерия-Етиопия е бедна на отркит археологически материал. Въпреки това разполагаме с обеца в египетски стил от XVII-XVIII династия, открита в Агордат (Акурдет). В Маи Аини пък има скални рисунки, изобразяващи дребен рогат добитък и сцени с хора, които на външен вид и облекло поразително приличат на жителите на Пунт, изобразени в релефите от Деир ел-Бахри.[Fattovich (1991), p. 261]

В Адулис пък са открити фрагменти от египетско стъкло. [ Fattovich (1993), p. 402]

Разкопките, проведени в делтата на река Гаш, близо до Касала, установяват на базата на анализ на откритата керамика културни връзки между обитателите на района и Нубия през началото на третото до средата на второто хилядолетие пр. р. Хр.,  когато самите нубиици осъществяват интензивна връзка с Египет.  Също така, материалът се свързва с такъв от северна Еритерия – Онската Culture A, чиито център изглежда е бил около съвременна Асмара.  Керамиката на тази култура притежава прилики със съдовете, доставени от Пунт, които са изобразени в няколко тивански гробници. Аналогии могат да бъдат направени и с определени характеристики на облеклото. [ Fattovich (1993), p. 402]

Археологическите проучвания потвържвават наличието на „широкообхватна мрежа между древните народи от Суданската долина на Нил, саваната и пустинните райони на изток, Египет, Етиопските планини и бреговете на Червено море. [ Phillips (1997), p. 439 ]

Последното, и до този момент като че ли най-силно доказателство в полза на локализирането на Пунт на територията на съвременените Судан, Етиопия и Еритерия, все още не е официално публикувано в научно издание. Екип от американски и египетски изследователи са проучили мумии на павиани, за които е известно, че са внесени от Пунт. Чрез анализ на останките от козина на тези павиани, на база на изотопен анализ на кислорода, учените успяват да проследят произхода на животните. Изотопният им отпечатък е сравнен с този на павиани от места, които на един или друг етап са били предложени като местоположение на древния Пунт – Сомалия, Йемен, Мозамбик и Еритерия. Не са открити съответствия с пробите от Сомалия, Йемен и Мозамбик, но с тези от Еритерия и съседна Етиопия са много близки. В статията, дадена по-горе, професор Домини от Калифорнийския университет казва: „Ние смятаме, че Пунт е един вид затворен между източна Етиопия и цяла Еритерия.”

           5. Заключение

За да обобщим писмените извори и археологическите доказателства, с които разполагаме до този етап, можем да кажем следното:

  • Страната Пунт се намира със сигурност на Африканския континент.
  • Археологическите данни силно накланят везните в полза на твърдението, че територията, заемана от този търговски партньор на Египет, се намира в съвременните Етиопия и Еритерия. Въпреки това данните са все още недостатъчни, за да може тази теория да се превърне в стопроцентов факт.
  • Единият маршрут за достигане на Пунт със сигурност е този по Червено море. Въпреки това смятам, че е съществувал и друг – предложеният от Herzog и Wicker по поречието на Нил. Най-вероятно е този път да е бил изминаван изцяло по суша, а не както предлага Wicker с кораби, които маневрират покрай праговете на реката. Логиката за използване на този маршрут идва от няколкократното споменаване в писмените извори на доставка на животни – едър и дребен рогат добитък, носорози, маймуни и жирафът от релефите в Деир ел Бахри. Трудно е да си представим как тези животни, изискващи големи количества прясна вода и храна, са били транспортирани в продължение на над месец с кораби по море. Много по-логично е те да са били водени от кервани покрай реката, където изобилието на питейна вода и храна е очевидно.

Тоест, макар и много аспекти от загадката с местоположението на страната Пунт, занимавала египтолозите от почти век и половина, да намират своето разрешение в последните години, то има други, които тепърва трябва да бъдат изследвани в детайли.

Бележки:


[1] Вид ароматна смола.

[2] Естествена сплав на злато и сребро.

[3] По Shaw (2000), p. 482; всички споменати години по-долу използват същата хронология.

[4] Най-вероятно 13 година от управлението. Преброванията на добитъка и населението през Старото царство се извършва веднъж на две години.

[5] Преводът е мой. За публикация на писмото, част от биографията на Хархуф, виж Sethe (1903), pp. 120-131. За превод, Lichtheim (1973), pp.23-27.

[6] От арабски – „Долината на многото бани”. Основният път между долината на Нил и територията на съвременния град Кусер. В района са били експлоатирани богати мини за базалт, шист, камъка „бехен” и кварц.

[7] Стъпалата на храма на Амон в Карнак.

[8] Преводът на пасажите от надписите в Деир ел-Бахри е мой.

 [9] Повече от 375 000 литра!

Цитирана литература:

1)      Breasted, James Henry, “Ancient Records of Egypt: historical documents from the earliest times to the Persian conquest “, University of Chicago Press, Vols. 1-2. (1906-1907)

2)      Brugsch, H., “Die Geographie des Alten Aegyptens” I, Leipzig (1857)

3)      Cozzolino, C. ‘The Land of Punt’; in Atti  [del] Sesto congresso internazionale de egittologia / edited by Gian Maria Zaccone and Tomaso Ricardi di Netro, Torino, (1993). Vol. 2, pp. 391–8

4)      Fattovich, Rodolfo,  “The problem of Punt in the light of the recent field work in the Eastern Sudan”; in: Akten des vierten internationalen Ägyptologen Kongresses, München 1985 / edited by Sylvia Schoske (Hamburg: Helmut Buske Verlag). Vol. 4 (1991), pp. 257–272.

5)      Fattovich, Rodolfo “Punt: the archaeological perspective” ; in: Atti  [del] Sesto congresso internazionale de egittologia / edited by Gian Maria Zaccone and Tomaso Ricardi di Netro. Vol. 2, Torino (1993), pp. 399–405.

6)      Herzog, Rolf,  “Punt”, Abhandlungen des Deutsches Archäologischen Instituts Kairo (1968)

7)      Kitchen, Kenneth, “Punt and how to get there”, Orientalia NS 40 (1971), pp. 184-207

8)      Kitchen, Kenneth, “The land of Punt” in The Archaeology of Africa, Food, Metals and Towns, ed. by T. Shaw, P. Sinclair, B. Andah and A. Okpoko, London/New York (1993), pp. 587-608

9)      Kitchen, Kenneth, “Further thoughts on Punt and its neighbours”, in Egyptological Studies,( 1999)

10)  Kitchen, Kenneth, “Punt” in Oxford Encyclopedia of Ancient Egypt, vol. 3, Oxford (2000) pp. 85-86

11)   Lichtheim, Miriam, “Ancient Egyptian literature”, vol. 1-3, The University of California Press (1973-1980)

12)  Malek,  J.  and Fonnan, W. ,  “Die Aegypter”  Luzern: Atlantis Verlag (1987)

13)  Meeks, Dimitri, “Locating Punt” in Encounters with Ancient Egypt: Mysterious Lands, ed. by David O’Connor and Stephen Quirke, London (2003), pp. 53-80

14)  Malek,  J.  and Fonnan, W. ,  “Die Aegypter”  Luzern: Atlantis Verlag (1987)

15)  Phillips, Jacke, “Punt and Aksum: Egypt and the Horn of Africa”, The Journal of African History, vol. 38, no. 3 (1997), 423-457

16)  Sethe, Kurt, “Urkunden des Alten Reichs I”, Leipzig (1903)

17)  Shaw, Ian, ed. by, “The Oxford History of Ancient Egypt”, Oxford (2000)

18)  Wicker, F.D.P.,  ‘The road to Punt’, Geographical Journal, vol. 164 (1998), pp. 45-56

Интернет публикации:

1)      http://www.independent.co.uk/life-style/history/baboon-mummy-analysis-reveals-eritrea-and-ethiopia-as-location-of-land-of-punt-1954547.html

Осъдените на смърт те приветстват. Част I

„Старата любов ръжда не хваща” е една от онези безумни истини, които от време на време даже се оказват верни. Първата курсова работа, която някога съм писал в университета [1] беше за човешките жертвоприношения в архаичния период на Египет. Не знам как ти звучи искреният ми интерес към кръв, черва и странни, жестоки и неразбираеми езически ритуали. Ако трябва да слушам майка си, вече не съм на шестнадесет и ексцесии от този род отдавна не би трябвало да ме кефят.

Нека ти предам един кратък урок по здравословно любопитство. Когато попадна на горните кръв, черва и странни, жестоки и неразбираеми езически ритуали, имам навика да опитам да ги разбера. Това е. Прави живота ми толкова по-интересен.

Когато говорим за отдавна изчезнали култури, разбирането протича на няколко етапа – изучаване на археолоческия материал от периода, свързан с проучваната тема; запознаване с културните и исторически особености на епохата, в това число и религия; запознаване с, по възможност всички, теоретични направления в съвременната наука, които опитват да обяснят даденото явление; опит за достигане до собствени изводи по проблема [2]. В настоящата публикация ще се концентрирам върху първата стъпка.

В Класическия египетски период като че ли няма практика хора да бъдат убивани, независимо дали става дума за рутуални убийства, или обикновени смъртни наказания. Известните изключения са в случай на заговор срещу царя и интересните податки в пап. Весткар при изневяра. Затова и сателитните погребения в гробниците на царете от I династия са толкова интересни. Тоби Уилкинсън предполага, че вероятно става въпрос или за някаква архаична практика, свързана с африканските корени на египетската религия, или пък манифестация на абсолютна власт от страна на първите египетски царе (Wilkinson, pp. 229). С първото твърдение съм склонен да се съглася до известна степен, за абсолютната погрешност на второто пък съм готов да споря като пич, но това в някоя от другите части. Сега сме тук, за да си говорим за археология.

Източник: http://www.bible-history.com
Източник: http://www.bible-history.com

Първа египетска династия обхваща периода около 3000-2890 г. пр. р. Хр (Shaw, pp. 481). Прието е, че се състои от осем владетели [3]. Погребалните им комплекси се намират в Абидос и Сакара. Обичайно е един владетел да има по една гробница и на двете места. Оттук изскача проблемът къде е бил погребан царя, и къде се намира символичното му погребение. В момента е прието да се смята, че царете са погребвани в Абидос, а в Сакара се намират кенотафите им (за малко повече информация по въпроса, виж   Clayton, pp. 21).

Вторият цар от динасията носи Хоровото име Джер. Гробницата му  в Абидос (Tomb O) има над 300 сателитни погребения. (Clayton, pp.  22). Това всъщност е и най-големият брой жертви, с които ще се  сблъскаме оттук насетне. Всички слуги, както и в по-късните примери, са погребани едновременно с царя, което е и най-силният коз в подрека на теорията за жертвоприношенията. Някои гробове са снабдени с обикновени дървени ковчези и надгробни маркери.

Царските списъци дават като наследник на Джер царя Джет. Гробницата му в Абидос е Tomb Z, а тази в Сакара – No. 3504.  В Абидос имаме 174 сателитни погребения, и 62 в Сакара. Трябва да отбележим, че гробница Saqqarra 3504, според последните проучвания, е възможно да принадлежи не на царя, а на местен велможа на име Сехем-ха. (Clayton, pp. 23). Ако това е така, би означавало, че по това време царската власт не е толкова силна, колкото в малко по-късните периоди, а местните велможи са били в състояние да си позволят да имитират величието (или претенциите за) на своите господари.

Обикновено като наследник на Джет се дава Хор-Ден. Трябва да вземем впредвид обаче наличието на гробница No. 3503 в Сакара и Tomb Y в Абидос. Техеният притежател е идентифициран като царица Мернейт. Името й е открито върху глинен печат, който я в Абидос, който я идентифицира като царица-майка, най-вероятно на Ден (Clayton, pp. 22). Имайки предвид размерите на погребалните й съоръжения (гробницата в Сакара е 43 х 16 метра) и наличието на 41 сателитни погребения в Абидос, можем да предположим, че Мернейт или е управлявала като самостоятелен владетел, или е изпълнявала длъжността на регент за сина си. Съдейки по предметите, открити в сателитните погребения, Клейтън твърди, че хората са били слуги от свитата на царицата. (Clayton, pp. 23).

Гробницата на Хор-Ден в Абидос (Tomb T) има 136 сателитни погребения. (Adams, pp.65)

Последните трима царе от династията – Анеджиб, Семерхет и Ка’а имат гробници в Абидос, съответно носещи обозначенията X, U и Q и 64, 67 и 26 сателитни погребения. Освен спадане на броя на пожертваните приближени, наблюдаваме и намаляване на размерите и качеството на строителство на самите съоръжения, което говори за период на упадък и отслабване на царската власт и дрън-дрън.

След края на първа династия практиката на церемониални жертвоприношения при царски погребения повече не се проявява в Египет. Вероятната им функция – приближените и слугите на царя да продължат да му служат и в задгробния живот – се иззема от ушебти фигурките[4]и текстовете.

И сега, какви изводи можем да си извадим от изредените факти? В началото на династията броят на сателитните погребения в погребалните комплекси е по-голям, отколкото в края. Имайки предвид спада в качеството на строеж на съоръженията, можем да се изкушим да твърдим, че причините за цялата история са политически.

От друга страна обаче, гробницат на Ка’а е последната известна, в която подобни погребения въобще са открити. Т.е., практиката се прекратява от началото на II династия насетне, което показва промяна в религиозното мислене и отмиране на архаичните, може би африкански, може би типични за долината през праисторическия период особености. Египетската религия бавно поема по руслото на развитие, което ще продължи до края на историята на нилската цивилизация.

Бележки

[1]. През онзи токова далечен вече първи семестър с пиене и абсолютна дезориентация, в който всичко беше толкова интересно и сложно и недостижимо.

[2]. Адекватно е да притежаваш и познания по всички останали аспекти от културата, за да можеш да вкараш проблема, по който работиш, в нейния контекст. Никога не бива да забравяш, че всяка цивилизация е жив организъм, и нито една от частите й не може да фукционира без останалите. Не можеш да подхождаш към изучаването на култура като към дисекция на жаба. Ако направиш тази грешка, се получава следното: „Ясно, Общество А има бели дробове, кръвоносна система, сърце, мозък и т.н. Те имат такива и такива особености. Функционират еди как си и са свързани по този начин.” Обаче, опиташ ли да сглобиш съставите части на вече убитата и разрязана жаба, няма да я върнеш към живот. Едно все още съществуващо общество, макар и с огромни трудности, може да бъде изучавано без да прилагаш метода на дисекцията. За мъртвите такива, като Египет, обаче, очевидно е невъзможно. Затова и заниманията с тях трябва да бъдат много, ама много внимателни, за да не се стига до неверни, безумни или глупави изводи.

[3]. Възможно е обаче да са и повече. Виж JEA 90, pp. 211-215

[4]. Малки статуетки, част от погребалния инвентар – както в царски, така и в частни гробници. Служат като „помощници” на починалия в извършването на различни всекидневни задачи в отвърдното. За повече информация, виж Oxford Encyclopedia of Ancient Egypt, vol. 1, pp. 567, “Funerary Figures”, Oxford (2001)

Цитирана литература

1)      Adams, Barbara and Ciałowicz, Krzysztof M.; Protodynastic Egypt. Shire Egyptology. (1988)

2)      Clayton, Peter; Chronicle of the Pharaohs: The Reign-by-Reign Record of the Rulers and Dynasties of Ancient Egypt, London (1994; reprint 2001)

3)      Salima Ikram, C. R.. “An Early Dynastic serekh form the Kharga Oasis.” Journal of Egyptian Archaeology 90 (2004): 211-215.

4)      Shaw, Ian ed. by, “The Oxford History of Ancient Egypt”, Oxford (2000)

5)      Spanel, Donald B., in “The Oxford Encyclopedia of Ancient Egypt”, vol. 3; “Funerary Figures”, Oxford (2001)

6)      Wilkinson, Toby; “Early Dynastic Egypt”, London & New York (1999)

Индексиране на камъните

Westcar, index in Gardiner

Shipwrecked Sailor, index in Gardiner

Мъртви езици се учат лесно, стига да имаш мотивацията. Стига да си готов да жертваш определено количество време & усилия. Може би проблемът е, че напоследък, вследствие на някакъв криворазбран пост-ницшеански индивидуализъм, никой не е склонен да прави жертви.

Само че темата сега е друга.

Ключът към разбирането на един език, а от там – и на една култура & мисловна система, е в познаването на граматиката на същия този език. Познаването на граматиката идва с четене и анализиране на текстове.

В египтологията, поне доскоро, за постигане на определено ниво на разбиране, студентите четяха трите т. нар. школни текста, а именно – пап. Весткар[1](p. Berlin 3033), “Приказка за претърпелия корабокрушение (пап. Ермитраж 1115) и “Бягството на Синухе” (p. Berlin 3022, p. Berlin 10499 и още няколко копия в лошо състояние). Тези три текста са в основата на речника на Фоукнър[2] и граматиката на сър Алан Гардинър[3].

Вече минах, донякъде успешно, донякъде не чак толкова, първите два текста. И си поиграх да ровя из граматиката на Гардинър и да индексирам по някакъв начин позоваванията на тях. Не го правя за чест и слава, а по скоро за себе си – следващият път, когато се сблъскам с тези текстове – най-вероятно през идващите празници, когато смятам да седна и да оправя граматичните коментари в моите преводи, ще ми бъде адски полезно.

И силно подозирам, че тези индекси ще бъдат използвани само от мен и още няколко колеги. Нямам проблем с това. Обичам да бъда шибан елитарист. А сега, стига си чел глупости и се хвани да свършиш нещо полезно за себе си и обществото.[4]


Бележки

1. Въпреки, че според правилата на английското произношение Westcar следва да се чете като “Уесткар” (името идва от фамилията на човека, от чиято колекция Рихард Лепсиус получава папируса през 1838-9), в българската школа се е наложило руското четене “Весткар”.

2. Faulkner, Raymond O., “A concise dictionary of Middle Egyptian”, Griffith Institute Oxford, 1962, reprinted 1972, 1976, 1981, 1986, 1988, 1991, 1996, 1999, 2002

3. Gardiner, sir A., “Egyptian Grammar. Being an introduction to the study of hieroglyphs”,  Griffith Institute, Ashmolean Museum, Oxford, first ed. 1927, second ed. 1950, third ed. 1957

4. Заглавието от този пост е родено от един разговор с Емо. Естествено, цитатът не е дословен, но е максимално близък до оригинала: “Когато някой идиот ме пита, защо превеждате тия текстове, нали някой друг вече ги е превел преди 50 или 100 години? Обикновено му отговарям, че заниманията с език не са местене на камъни от една купчина до друга, и когато пренесеш един камък, вече никога не го поглеждаш.” Впрочем, не твърдя, че индексите са пълни, или без грешки – все пак съм просто некадърен студент. Но ако/когато открия евентуалните непълноти/грешки, ще се постарая своевременно да бъдат оправени.