1.
Едно въже се спуска от дупка в купола на гробницата, към каменния под пет метра по-долу. Случвало се е преди – в книги, филми и мечти. Вероятно се прави, откакто homo sapiens sapiens е решил, че трябва да строи огромни погребални съоръжения, бъкани със скъпоценности, за да осигури щастливото си пребиваване отвъд. И все пак, това не прави тръпката по-малка. Нисък, слаб мъж се спуска по въжето. В него няма нищо особено – казва се Иван Иванов, на двадесет и девет години. Има светло кестенява коса, сини очи и това, което в свят на ексцесии и отдалечаване от изсконните ценности, които се предполага, че трябва да са съградили тази цивилизация, минава за добро сърце. Съдбата е отредила да се роди в малко градче, с родители без особено образование или интелектуални заложби. Баща му избягал, когато Иван бил на дванадесет, за да чука някаква богата кака, с която се запознал, докато бачкал като строителен работник в Несебър. Майка му е дебела, добродушна и вечно нещастна женица, минала през ада, за да даде на сина си най-доброто.
-Виждаш ли нещо? – Дебелия не може да изчака Иван поне да се спусне до долу.
Фенерчето осветява стените, изрисувани с ловни сцени. На слабата светлина лицата на хората изглеждат зловещо.
-Виждаш ли нещо бе? – Дебелия е прекалено дебел, несръчен и страхлив, за да слезе сам. Затова му трябва Иван.
А въздухът долу е задушлив, спарен от вековете, в които единствена компания са му правели куп разлагащи се останки, превърнали се впоследствие в торба кости, керамични съдове, пълни с вино и пшеница, златни и сребърни накити, оръжия, ловни принадлежности и отдавна изгнили празнични одежди.
-Има много неща. Никой не е влизал преди май – отговаря сподавено Иван.
Той не иска да бъде тук. Страшно е, зловещо е, а на всичко отгоре е неправилно. Но Дебелия му е казал, искаш ли да изкараме набързо много пари? Всичко ще бъде лесно. Качваме ме се на Нивата ми и отиваме в полето. Копаем малко. И сме богати. Никъв риск, убеждава го Дебелия, пушейки стомилиметров Червен Кинг и бивайки потен, миризлив и нахакан. Дебелия няма проблеми. Ще умре скоро. Една сутрин ще се събуди, кашляйки и ще повърне кръв. Ще се изплаши за момент, решавайки, че трябва да спре да пие ракия с вино за безалкохолно и да пуши по кутия и половина на ден. Но няма да се случи.
Старите навици умират трудно, особено когато нямаш достатъчно акъл.
Дебелия ще умре, миришейки дори по-лошо, отколкото сега. Послетепенно от сто и петнадесет ще стане осемдесет килограма. Гърдите му ще хриптят, а кашлицата ще става все по-болезнена. Ще пукне, давейки се в собствената си слуз.
Всички ще скърбят.
Ще го погребат в хубав дървен ковчег и ще раздават жито на гроба му. Ще се лепят некролози.
Рак на белите дробове, ще каже някой.
По-скоро на черния дроб, ще контрира друг.
Поживя си като цар, едва ли е съжалявал, а пък не беше чак толкова лош човек, надига се хор като в антична комедия.
Но дотогава все още има известно време.
Сега Дебелия се поти много, а шкембето му се тресе, докато се навежда, опитвайки да види нещо. Вади цигара и пали.
-Давай по-бързо, че тоя вятър в храстите ме плаши. Мое излезе некой таласъм, де да знаеш.
Това ми помага страшно много, мисли си Иван и избърсва избилата по челото му студена пот. Всяка негова стъпка по каменната настилка отеква в сводестия таван. Усеща, че се паникьосва, въпреки, че много добре знае, че няма за какво.
Проклятието на фараона всъщност е просто инфекция, причинена от ухапване на комар.
Не съществуват страшни чудовища, които изяждат нарушителите на вечния покой на благородника.
След два часа ще си бъдеш вкъщи, след два дни вече ще имаш достатъчно пари, че да платиш борчовете в бакалията на Киро и да се махнеш от това забравено от бога място. Ще се преместиш в София, ще намериш работа в строителството и красиво, добро момиче, което да обичаш и което да те обича. И най-накрая всичко ще бъде наред. Човек не е създаден, за да страда, въпреки че много често така изглежда.
Но тези мисли не са в състояние да го успокоят, докато е там долу. Тук се намира в паралелна реалност и много добре знае, че не е желан. Иван Иванов се пита, дали ако от сенките изскочи нечия деформирана, мощна ръка, Дебелия ще свари да му помогне. Не, разбира се. Дори да иска, няма да може да реагира. А и много по-вероятно е просто да побегне, друсайки огромния си корем към джипа.
“Дано чудовището да стигне и него”, пожелва той и в този момент лъчът на фенера осветява скелета.
Тук трябва да притаи дъх, да изпадне в благоговение пред уникалното съкровище, сърцето му да започне да препуска от вълнение, обаче не става така. Всичко, което иска, е да се махне възможно най-скоро от това проклето място. Иска да бъде в хола на родната си къща и да гледа Шоуто на Слави. По-добре, вече мечтае да спи и цялата история да бъде просто кошмар.
Скелетът лежи в специално изградената за него ниша и оголеният череп му се усмихва. Около главата има диадема и обеци. Златни, макар и да не може да бъде сигурен на хепатитно-жълтеникавата светлина на фенера, може да се обзаложи че са златни. Онова, което някога са били ръце, сега са обкичени с гривни. Колан. В краката на тракийския принц лежи скелетът на вярното му ловджийско куче. Заедно с върхове на стрели, меч, кама и острие на копие. Както и четири статуетки.
-Ай де бе! – Дебелия шепти, въпреки, че иска да крещи.
-Ей сега – отвръща му Иван и потръпва от начина, по който камъните поемат думите му.
Облизва устни и се навежда, за да разгледа статуетките. Три същества с животински крака, тела на хора и рога на главите, сатири, точно така, сатири, подскачат обрасла със златна трева земя. Зад тях гола девойка свири на арфа. Значи сатирите не подскачат, а сигурно танцуват. Детайлите са невероятни, имайки предвид, че фигурките са високи не повече от петнадесет сантиметра. И сатирите, и момичето са засмени. Не се хилят зловещо, а са щастливо усмихнати. Всеки сатир държи в ръка нож с дебело острие. Танцуват. Всичко е толкова реалистично, сякаш всеки момент ще чуе музиката на арфата.
-Кво се моткаш бе? – не престава да мърмори Дебелия.
Иван се сепва и започва да събира накитите в големия чувал от сезал, който е закачил на колана си.
2.
По черния селски път Нивата друса много.
-Голям удар напраихме, мойто момче – Дебелия е запалил нова цигара. – Поне два бона ще изкараш, тъй ша знаеш.
Иван мълчалив и много изнервен.
-Тия фигурки, никога не съм виждал такива. Пък съм прочел всяка книга, дето е излязла за археология.
Иманярите са единствените хора, които четат научни трудове.
-Тая вечер ще ги оставим у вас, всичкото. Щом майка ти е заминала при сестра си, няма да има кой да ги види. Утре сутрин ще мина да ги взема и да ги занеса на моя човек. Веднага ще ги шитне, я за Англия, я за Италия. Много голям късмет изкарахме.
Майка му е гости на леля. Мъжът й, бог да го прости, си пийваше много, упорито се носеха слухове и че кръшка, обаче все пак да умре човекът, с когото си живяла двадесет години, трябва да изисква някаква подкрепа. Еба си късмета, мисли си Иван. Чичо намери точно сега да пукне. Не ги искам тия неща вкъщи, колкото повече мисля за тях, толкова повече ме стряскат.
Стегни се. Малко остана. Щом Дебелия казва, че сме изкарали голям късмет, значи е така. Дебелия може да е боклук, но разбира от такива неща. Виж каква къща вдигна. След седмица-две заминаваш за София и започваш нов живот. Понякога трябва да направиш нещо лошо, да – едно лошо нещо може да ти осигури цялото щастие на този свят. Господи, моля те, направи така, че всичко да стане както трябва, нека продадем златото и не ни хванат и обещавам, че това ще бъде първото и последното неправилно нещо, което правя в живота си. Ще си намеря жена, ще я обичам и ще се грижа за нея, ще я карам да се чувства по-хубаво от принцеса, ще имаме малък апартамент в София и поне три деца, които да ни радват и да ни карат да се гордеем с тях. Ще те почитам винаги, ще работя много и ще ходя на църква всяка неделя, моля те, Господи, докажи, че ме обичаш.
-…ще я продам тая трошка и ще си купя Ленд Круизер най-накрая, пък нека жената да мрънка, че трябва да правим ремонт на покрива – хваща той края на разказа на Дебелия за това какво ще направи със своя дял от парите – който, естествено, ще бъде много повече от дяла на Иван, но това въобще, ама никак, ако ме разбираш, няма значение.
3.
Сцена трета.
Иван Иванов седи на продънения стар диван в хола на къщата, където е минал целия му живот. По БНТ въртят за пореден път „Английският пациент”. Много тъп филм, мисли си Иван. Гледал го е вече два пъти целия, на третия заспа след първите десет минути. Няма никакво действие, никаква кръв, никакви загадки за разрешаване. Просто овъглен мъж и някаква смотана медицинска сестра, дето и тя не знае какво иска.
Иван не гледа филма. Пуснал е телевизора, просто за да има какво да говори и да го кара да се чувства по-малко сам в старата двуетажна къща. Не иска да стои сам и да чака сутринта. Гледа диадемата, обеците, гривните и пръстените. Гледа ансамбъла от статуетки, сатирите, които танцуват със сатъри и голата девойка, която ги следва с арфата, колана и монетите и върховете на стелите, копието, ръждясалия меч с отдавна изгнилата дървена дръжка. И в главата му постоянно се върти една и съща картина.
Входната врата се отваря с трясък. Не, по-добре, направо изскача от пантите и на прага застава полицай с черна маска на главата. Това определено не е Пешо Касапа, едиственият щатен полицай в Х. За него са дошли спец-частите, Борба с организираната престъпност, или нещо такова, десет мускулести мъжаги с качулки и автомати, които нахълтват един след друг в дома на майка му и крещят:
-Лягай на земята! Да ти виждам ръцете!
И всичките му мечти за спокоен, щастлив живот си отиват със скоростта, колкото тече бързото производство. Отиват си със строгия глас на съдиата:
-Млади момко, не знам защо си решил да съсипеш живота си по този начин.
Отиват си, както водата изтича в канала. С удара на чукчето по масата. Дали българските съдии имат чукчета? По филмите винаги е така – един трясък в дървената маса и прекарваш следващите десет години от живота си зад решетките. Никога не е влизал в съдилище.
Иван седи на дивана и „Английският пациент” бива все така най-скучният филм в историята на киното, а находките от гробницата на непознатия тракийски принц седят, разпръснати на ниската вехта масичка.
Сатирите танцуват и изглеждат щастливи във всеки един детайл от изящните си златни тела. Дори ноктите по стисналите им здраво ножовете нокти са релефни.
Господи, не помни кога се е молил толкова младият човек, нека по-бързо да идва утре и да се отърва от тези неща. Не искам прекалено много, нали?
Иван Иванов все пак решава да се качи на горния етаж, където е стаята, в която спи сам от седемгодишен. Винаги е потъвал в непробуден сън в момента, в който помирише възглавницата. Качва се бавно, оставяйки всики лампи в къщата светнати – светлината, поради причини, криещи се вероятно дълбоко в насадената още от първобитните общества психология, носи спокойствие.
Изненадващо, заспива веднага.
Сънува сатири. Танциват и пеят на поляна сред гората, около огромна клада, чиито пламъци напомнят косата на особено красива девойка.
4.
Буди се малко преди призори, по времето, когато не е нито ден, нито нощ. Когато небето е студено синьо, почти лилаво, и петлите се будят, за да кукуригат по дворовете, когато най-раннобудните стават за работа, псувайки съдбата, с все още залепнали от гурли очи и крещяща нужда от кофеин, никотин или бира, според зависи какво ги буди най-добре. Когато светът тепърва ще се ражда отново, а слънчевото божество на древните излиза през портите на отвъдното, където се е борило с демоните, застрашаващи да погълнат Вселената с огромната си, зла паст.
Иван Иванов се буди, не защото е сънувал кошмар, не защото се е среснал, без да знае защо, със сърце, борещо се да изскочи от гърдите му. Буди се, защото чува музика.
Някой дърпа струните на арфа от долния етаж, и това е най-красивот нещо, което някой може да чуе.
Все още сънувам, не може да е друго, казва си Иван. Лежа си в леглото, със здраво затворени клепачи, увит в дебелото родопско одеало, защото е октомври и нощите постепенно стават по-студени, особено когато живееш в планината.
Сън е и затова ставам, за да проверя какво се случва. Сигурно съм забравил телевизора включен и дават концерт. Но дълбоко в себе си Иван знае, че не е така. Не е никакъв концерт това, което чува, а арфата на миниатюрната златна девойка. Нежните й пръсти, дърпащи струните, създаващи мелодия, която не е достигала човешки уши в продължение на хилядолетия.
Екзалтацията от поредния литър вино, изпит по време на мистериите на сливане с природата.
Иван Иванов слиза по стълбите и това е много важно. Стъпалата не скръцат, във въздуха не се носи усещане за обреченост. Само музика, а музиката не може да предвещава отсечена от Дамоклевия меч глава, нали така?
Със всяка крачка уплахата му намалява. Освен това всички лампи светят. Светлината е спокойствие, помниш. Светлината е спокойствие, а музиката е щастие, каквото никой не може да ти даде, за което дори боговете на древните не смеят да мечтаят.
Най-накрая, след двадесет и две стъпала, една междинна площадка и къс, тесен коридор, Иван Иванов се озовава в хола, а всяко съмнение е разпръснато. Телевизорът е изключен, а под светлината на трите осемдесетватори крушки на произвеждания по Бай Тошово време полилей, на ниската, захабена холна масичка три петнадесетсантиметрови златни сатира танцуват под звуците на арфата на голата девойка, която ги следва.
Движи се на забавен каданс и се навежда над тях. Четирите фигури се смеят и това не са безмълвните усмивки на статуи. Смеят се с глас, подскачат, излезли от постамента си и танцуват върху масата. Има нещо красиво, определно мистично и хипнотизиращо в чупките, които правят, в малките им, изящни тела, хибриди на животни и хора. И в погледите им – със сигурност най-живите очи, били те и с размерите на карфица, които Иван е виждал някога.
Навежда се още по-близо до тях, а цялото му същество се изпълва с такава радост, че всеки момент самият той ще затанцува.
Тогава един от сатирите се обръща към него и Иван изпищява. Със скорост, която не може да бъде засечена, маската на щастие върху лицето на митологичното същество се променя с изражение на ярост. Зъбите му се оголват и остието с размери на бръснарско ножче в ръката му проблясва. Иван остъпва крачка назад и се спъва в дивана. Без да се усети, тупва по задник и преди да помисли за бягство, сатирът прави огромен за ръста си скок и забива ножа си в окото му.
Другарите му го следват. Вторият го пронизва в шията, малко над лявата ключица. Докато третият достига сърцето му, голата девойка продължава да свири на арфата. Ударите са леки, като убождане от игла, но следват един след друг. Иван понечва да стане, но сатърите на сатирите продължават да пробиват кожата му – бузите, гушата, гърдите, и кръвта му започва да шурти като от заклано прасе.
Голото момиче, с продължаващи да танцуват по струните на инструмента му пръсти, прави пироет във въздуха и забива зъби в ръката му, протегната към тавана ръка.
Иван Иванов крещи. Случвало се и преди – в книги, филми и мечти. Но нито един писък досега не е бил изпълнен с толкова болка и ужас.
